Съдбовният кораб [bg]

Алтея стоеше неподвижно и се опитваше да сглоби времето. Змиите бяха връхлетели малката лодка, а после една от тях я бе ударила странично. Лодката и всички в нея бяха отскочили от превития гръбнак на змията. Тя си спомняше плисъка на водата, когато падна в нея. Беше се съпротивлявала под водата, като бе изула ботушите си, но студеното море бе задърпало тежкия плат на дрехата ѝ, а всяка следваща вълна я потапяше за все по-дълго. Не си спомняше как Джек я сграбчва, но беше сигурна, че високата жена ѝ се бе притекла на помощ. Двете бяха извадени от водата, върху палубата на Вивачия.

И сега беше тук. Някой я бе преоблякъл в мъжка нощна риза от много фин плат, а топли, вълнени одеяла покриваха краката ѝ. Някой се бе отнесъл грижливо към нея. Тя го прие като знак — мирните преговори бяха преминали благополучно. Вероятно точно сега Брашън беше на борда и говореше с капитан Кенит. Това обясняваше защо не беше върната на Парагон. Щеше да се облече и да иде да ги намери веднага след като отидеше да види фигурата. Беше отделена от нея за твърде дълго. Щом разменеше думи с Вивачия, със сигурност щеше да може да премахне преградата, която ги разделяше.

Тя огледа стаята, но не видя и следа от собствените си дрехи. Ризи и панталони обаче висяха на колчета и изглеждаха някъде нейния размер. Не беше време за свенливост. По-късно щеше да благодари на онзи, който ѝ бе отстъпил стаята и дрехите си. Вероятно помощника. Книгите по лавицата показваха, че е мъж с някакво образование. Уважението ѝ към Кенит нарасна. Качеството на екипажа говореше много за капитана. Очакваше, че ще се разбира чудесно с пирата. С привичен жест, датиращ още от детството ѝ на борда на кораба, Алтея се протегна нагоре и постави длани върху откритата греда от магическо дърво.

— Вивачия — поздрави я топло тя. — Върнах се. Дойдох да те отведа у дома.

Сблъсъкът я запрати обратно върху матрака. Тя лежеше по гръб, замаяна, загледана нагоре към тавана. Главата ли си беше ударила? В това нямаше смисъл. Нищо не я бе ударило, но усещането беше също толкова зашеметяващо. Погледна към дланите си, наполовина в очакване да ги види зачервени.

— Вивачия? — попита предпазливо. Отново се опита да усети кораба, но не почувства нищо.

Събра кураж и отново се протегна към гредата. Беше на косъм да я докосне, но се спря. От дървото се излъчваше враждебност като топлина от огън. Тя се допря до него. Беше като да пъхне ръка в утъпкан сняг. Пръстите ѝ бяха обхванати едновременно от студ и парене, последвани от разпростираща се скованост. Тя стисна зъби и продължи.

— Вивачия — раздразнено каза тя. — Корабе, аз съм. Алтея Вестрит. Дойдох за теб. — Съпротивата под допира ѝ единствено стана по-силна.