Съдбовният кораб [bg]

— Защо? — настоя тя. — Защо да се опитва да ме наранява? Тя е моят кораб.

Усмивката му се разшири.

— Аз също се радвам да се запознаем, Алтея Вестрит. Надявам се, че се чувстваш по-добре. — Очите му открито се плъзнаха по нея. — Изглеждаш много по-добре, в сравнение с първия път, когато те извадих от водата. Повърна сериозно количество морска вода върху чистата ми палуба.

Беше точната смесица от подправени с ирония коментари, така че да ѝ припомни за маниерите, ситуацията и дълга ѝ към него. Тя остави ръцете си да се отпуснат и веднага щом го направи, той освободи китките ѝ, след което потупа успокояващо ръцете ѝ. Страните ѝ пламнаха.

— Моля за извинение — изключително искрено каза тя. — Предполагам, ти си капитан Кенит. Сигурна съм, че си спасил живота ми, и наистина ти благодаря. Но да ме отхвърли така собственият ми кораб е… — Затърси подходящата дума. — Отвъд наскърбяващо — завърши тромаво.

— О, сигурен съм, че е опустошително. — Пресегна се небрежно и нежно постави дланта си върху сребърносивото дърво над главата си. — И за двете ви. Трябва да си дадете време. Сигурен съм, че не си тази, която си била последния път, когато беше на борда на този кораб. Корабът със сигурност не е. — Той свали ръката си и додаде тихо: — Никое създание, притежаващо някаква чувствителност, не би могло да понесе това, което тя е преживяла, и да не бъде променено от него. — Той се приближи по-близо, за да добави с шепот: — Дай ѝ време. Ще ти е необходимо, за да се срещнеш с нея и да я приемеш такава, каквато е. И бъди толерантна спрямо гнева ѝ. Той е добре вкоренен и справедлив. — Топлият му дъх ухаеше на карамфил. Без да се церемони, той седна на леглото до нея. — Засега ми кажи следното: по-добре ли се чувстваш?

— Много по-добре, благодаря. Къде е Джек, жената, която беше с мен? Брашън на борда ли е? Змиите много ли повредиха Парагон? Как ги прогони? Племенникът ми, Уинтроу, жив и здрав ли е? — След всеки следващ въпрос, който зададеше, се оформяше друг, докато Кенит не се приведе напред, за да допре два пръста до устните ѝ. Алтея настръхна при допира, след което го издържа, като се принуди да приеме, че той вероятно нямаше нищо предвид с него.

— Тихо — нежно каза той. — Тихо. Едно по едно, макар че не би трябвало да се тревожиш с такива неща. Преживя достатъчно за един ден. Джек спи много дълбоко. Някоя змия трябва да я е докоснала леко — единият крак и ребрата ѝ са попарени, но съм уверен, че ще се оправи. Дадох ѝ малко сироп от мак за болката. Предлагам засега да не я безпокоим.

Ненадейно в нея се надигна притеснителен въпрос.

— Тогава кой се е погрижил за мен? Кой ме е положил на леглото тук? — Ръката ѝ неволно се насочи към закопчаната яка на нощната риза.

— Аз — изрече го тихо, без да я поглежда. Лека усмивка играеше в крайчеца на устата му, но той я сдържа. — Едва ли можех да го възложа на моряците си, а на борда няма жени.

Лицето на Алтея пламна.

— Донесох ти нещо. — Той се надигна, докато говореше, и пъхна патерицата си обратно под мишница. Прекоси стаята до масата, взе подноса, който беше донесъл, и го отнесе обратно до леглото ѝ. Въпреки липсващия си крак, се движеше с подвижната елегантност на истински моряк. Тя помръдна краката си, за да направи място за подноса. Той го остави и седна до него. — Това са вино и бренди, затоплени с подправки. Стара заграбска рецепта, изключително загряваща, изключително възстановяваща и чудесна за болката. Опитай я, докато говоря. Най-добра е, докато е гореща.