Гаснещ зрак [bg]

— Милорд — подхвана Галар Барас, не за първи път, — бронята, която ни изпратихте. Мечовете също. Нещо ги е заразило…

— В пушек обитаваме, загръща ни в най-уморителните дни. Виждаш ли тази пепел? Последното от въглена. Скоро ще ни споходи вонята на лоши въглища и желязото ще бъде крехко, червено и късо. От сярата е, разбираш ли. — Взе поредното парче шлака и го огледа. — Набиваме ред в света и правим песен от пушек, но тази музика е или твърде сурова, или недостатъчно сурова, защото душата никога не е толкова силна, колкото вярва, че е, нито толкова слаба, колкото се бои. Ние, общо взето, сме посредствени същества, жадни да накичим живота си с украсите на величие. Важност. Но все пак пушекът остава, заслепява ни и сълзите, намерили страните ни, са само мокри означители на раздразненост, влажен шепот на притеснение. Въздухът бързо ги отнема и прави от всяко лице празна страница. — Остави парчето шлака. — И сега виждам само това, тук през пушека. Лица като празни страници. Не познавам никое от тях, а допускам, че би трябвало да ги познавам. Объркването ме плаши. Преследван съм от онова, което знаех някога, и съм изтерзан от мъжа, който бях някога. Не можеш да знаеш какво е чувството.

— Милорд, какво е станало с желязото Хуст?

Нещо просветна в сините очи на Хенаралд, като бледа слънчева светлина по резеца на меч.

— Родено от пушек… Изобщо не си представях какво ще е усещането в този затвор. Чудно ли е изобщо, че плачем? Увити в плът, притиснати, мускулът като бухалката на тепавица, огънати и надиплени, патината изписана като поезия, копнееща за глас, който би могъл да е музика, но не издава нищо освен викове на болка. Желязото е затвор, приятелю, и бягството е невъзможно, когато ти си решетките.

— Изобщо не вярвах, че са живи, милорд. През всичките си години, докато боравех с този меч на кръста ми, си казвах, че не чувам нищо живо в гласа му. Други се кълняха в обратното. Мнозина потръпваха, когато вадеха мечовете от ножниците. Влизаха в сражение с ужас на лицата. За един, беше чудесен войник, този глас се превърна в собствения му вик на ужас…

Хенаралд махна пренебрежително с ръка.

— Ужасът живее кратковременно. Когато няма възможен изход, лудостта се оказва бързо и сигурно убежище. — Странна усмивка изкриви мършавото му лице. — Желязо, както и плът.

— Милорд…

— Ковачниците умират. Векът на Хуст свършва. Ние прогорихме път към свят на пепел. Би ли могъл изобщо да си представиш, приятелю, какво беше усещането? В деня, в който вървях през гора от пънове и дупки, раздрана земя, корени, дращещи към небето, и видях на всички страни счетоводния баланс на своето предприятие, на алчна треска? Помислих ли, че новите гледки обещават изход? Спрях ли погледа си на далечните хълмове, тучни и зелени, и прехапах ли устна? — Потръпна внезапно, а вълната се плъзна надолу и оголи костите на раменете му, изпъкнали под тънката кожа — старецът беше гол под халата. — А можех. Да, можех. Майката да ме благослови, можех.