Гаснещ зрак [bg]

Чу как двамата се отдалечиха, след като прибраха стрелите си и съблякоха труповете.

Мина време, но беше трудно да разбере колко. Мъглата, която я обкръжаваше, изглеждаше някак несвързана с вялото сбогуване на слънцето. Беше все по-близо, пълзеше към нея от всички страни, сякаш обещаваше топла прегръдка.

„Кагамандра. Погледни ме сега. Държа ръка на мястото на своята смърт, мъча се да спра кръвта. А тя вече е гъста. Гъста като глина. Сигурно е от студа.

И кракът ме боли. Представям си, че мога да си сгъна пръстите и да тупна с петата. Тук, на този ръб, пресъграждам разбитото си тяло все едно се подготвям за това, което ще дойде. Никога вече разбита, а цяла отново. Готова да вървя в тъмното.

И все пак… Кагамандра. Все пак лежа тук и копнея за теб с цялото си същество. Какво ме държи към живота, ако не страст? Каква по-мощна сила съществува? С нея, заклевам се, чувствам, че мога да се опълча на неизбежното. Оръжие и щит, другар и съюзник, достатъчно, за да накараме света да отстъпи, достатъчно, за да прехвърлим най-високите стени и да прескочим най-дълбоките бездни. Страст, замени прегръдката на любимия и превърни прегръдката си в такава тъмна утеха.“

Чу собствената си въздишка, стряскаща с яснотата си, с грубото си хриптене. Под изтръпналата ѝ от студ ръка раната беше странна на допир, стегната, кожата набръчкана и суха. Буците прерязани жили и мускули вече не пареха, все едно с ръката си просто ги беше наместила.

„Но това не е възможно!“

Не можеше да повярва, но намери сили да се надигне. Десният ѝ крак пулсираше с онзи вид болка, която издаваше дълбока ярост, но все пак беше оживял. Изтеклата кръв се беше смесила с мръсен сняг и под него — с изгнили листа и кал.

Сивотата все още я обкръжаваше, осезаема като невидимо присъствие. В главата си чуваше смътен шепот, мърморене и от време на време далечен вик. Шаренас примига и се огледа. Тази част от пътеката беше малко по-широка от обичайното. Около нея лежаха три трупа. Изсипаните вътрешности на единия вече бяха покрити със скреж.

„Колко… колко дълго?“

Простена, изправи се и постоя за миг замаяна, а после окото ѝ засече блясъка на падналия ѝ меч. Изкуцука една стъпка, наведе се, взе го и се изправи отново.

„Сега какво?“

Онези двамата бяха прибрали торбите с храна и манерките с вода на съгледвачите, но плътно стегнатите походни постели и кухненски прибори бяха останали, всичко опаковано, за да не издава шум. Шаренас осъзна, че е отчаяно прегладняла и жадна. Погледът ѝ се спря на петната кръв по земята под нозете ѝ.

Сивотата я подканяше да запирува, да утоли глада си, зверски и първичен. Шаренас огледа трупа на най-близката жена. Хорът смътни гласове все така пееше в главата ѝ.