Гаснещ зрак [bg]

— Селенията са обвързани. Усукани. Тръпнат под натиска и копнеят да се пръснат. Увити и нагънати, увити и нагънати, закалени в огньовете на хаоса. В желязото Хуст, приятелю, Майката да ме благослови, аз затворих хиляда свята. Хиляда и повече. — Замълча, очите му бяха впити в купчината шлака. — Тя ми показа, с нейния кон от трева, тъканото ѝ наметало, ръждивокафявия ѝ меч. Магията се съпротивлява на затвора — и все пак работех в неведение, блажено не съзнавайки престъпленията си. Ковачниците умират, както трябва, и светът ще свърши, също както трябва. — Вдигна ръка и опря треперещия си пръст на челото си. — Тук, с една-единствена милувка, тя ми позволи. И сега обитавам тук, в това място. Това бързо и сигурно убежище. — С внезапна усмивка Хенаралд се пресегна и взе друго парче шлака. Огледа го напрегнато. — Смятаме това за отпадък. Защо? Има всичкия вик на камъка, освободено от тежестта на желязото, мирише само на употреба. Отпадък? Не повече от труп, и е нужна студена душа, за да сметне това за отпадък.

— Милорд, моля ви… кажете ми повече за желязото Хуст и тези светове, за които говорите.

Хенаралд примига.

— Светове ли? — Намръщи се. — Глупак! Аз говоря за красотата, която е отпадък, красотата на изчерпаната полза. Говоря за свободата във всяко късче шлака, във всяка кост на полето. Виждаш ли как се извива това? Не е ли тази извивка най-съвършената усмивка? Ликува в своето избавление. Вече е недосегаема за нас, не разбираш ли? Като пепелта, вдигаща се от последните комини, или окаяната сяра във въглена. Като голите хълмове или изчерпаните мини. Нашата индустрия обещава безсмъртие и все пак виж, единственото безсмъртно творение, което постига, е пустошта! — Наведе се и зарови ръце в купчината шлака. — Погреби ме в могила от това съкровище, Галар Барас! Гробна могила, построена от наследството, което оставям, парче по парче. И да има ритуал, и всеки от вас да избере едно-едничко късче. И да има подобаващо тържествена процесия. Бих искал костите ми да се влеят в безсмислената хармония на свободата. Обяви ме за безполезен и така благослови останките ми с вечен мир.

Галар Барас беше потресен. Поклони се на Хенаралд — той не го видя, защото вече се мъчеше да прегърне купчината шлака, беше се смъкнал на колене на замръзналата земя до фонтана, — и излезе от градината.

„Когато такъв човек изгуби пътя си, всички се чувстваме изгубени. Бягаме и все пак носим с нас нещо от тази зараза, тласкани в неравновесие, залитащи в умовете си като пияни.“

Вървеше по широкия коридор, величествен пасаж с ниши по двете стени, в които стояха обикновени предмети, изработени от метал. Бележеха движение напред, от мед и калай до бронз и желязо, от лято до ковано, разтопявано и огъвано, еволюция на металургията, сякаш внушаваха идеята за настъпление с лекотата на взимането на една стъпка и после друга, и друга. Намерението, разбираше той добре, беше за триумф, опитомяване и подчиняване на диви енергии. И все пак, осъзна той сега, нито един изложен предмет не показваше захвърлените останки от правенето му: не само шлака и парчетии, но също така горчивия вкус на пушека от изковаването му, вонята на изгорели косми и плът, отстъпление на дървото във въглища и пепел, замърсените потоци и реки, променения живот на безброй същества, за добро или лошо, от безумното усърдие на индустрията.