Златният бряг [bg]

— Сигурен ли сте, че не преча на работата ви? — попита Джени Алварез.

— Сигурен съм. Разположете се удобно. Седнете някъде.

Седнахме в двете срещуположни кресла в ъгъла и оставихме питиетата на коктейлната маса между нас.

Докато слагах лед в чашите, забелязах, че ръката ми леко трепери. Да се изправиш срещу жена си и да я обвиниш в изневяра, беше малко тежко, но да се изправиш срещу другия, особено след като човекът беше убиец, не бе един от най-приятните моменти в живота. Но сега се чувствах странно спокоен, като че ли се бях отървал от голяма тежест и я бях стоварил върху хората, които първоначално я бяха стоварили върху мен. Искам да кажа, че ако помислите трезво, това наистина не беше мой проблем, освен ако не исках да го направя такъв. Въпреки това знаех, че в крайна сметка трезвият разум ще отстъпи пред по-първичните чувства, като например сърдечната мъка, болката, ревността и други стандартни брачни несгоди. Но тази вечер се чувствах над тези дребнавости, а освен това имах и компания за пиенето.

— Хубав апартамент — каза Джени Алварез, — заслужава си да си престъпник.

— Благодаря, че се отказахте от Белароса — отвърнах аз.

— Аз дойдох тук, за да пийна нещо с вас.

— Правилно.

Макар че съм скептик, аз й повярвах, а е приятно да повярваш на нечии случайно казани думи. Направих питиетата, чукнахме се и отпихме. Трябва да ви призная нещо: бях напрегнат.

— Не трябва ли скоро да сте в ефир или нещо такова? — попитах аз.

— Вие сте единственият ми ангажимент тази вечер. И понеже вие не възнамерявате да излезете в ефир, аз също няма да го направя. Но ще им се обадя по-късно. — След това добави: — Достатъчно късно, за да не могат да ме хванат за нещо друго преди времето за излизане в ефир. Така че съм свободна тази вечер. Приятно усещане.

Това означаваше, че тя е пренаредила цялата си програма, за да може да е сега тук с мен. И какво трябваше да направя аз? Да я изхвърля навън след първата чашка? Да поръчам да ми донесат в стаята играта „Монопол“? Прокашлях се.

— Много съм поласкан.

Тя се усмихна. Ах, тези устни. Трябва да ви кажа, че по принцип не си падам по латинските красавици, но тази жена беше съвършено прекрасна. Имаше нежна мургава кожа, тъмни искрящи очи и гъста черна коса, която падаше на вълни по раменете й. Когато се усмихваше, на бузите й се образуваха трапчинки, които ми се щеше да щипна.

— Вие сте разделени със съпругата си, както разбрах — каза тя.

— Не съм чул подобно нещо.

— Е, аз чух.

— От кого?

— От хората, където живеете.

— Наистина ли? Дори не знаех за това.

Тя се усмихна.

— Повечето мъже просто биха казали „да“ при тези обстоятелства.

— Аз не съм повечето мъже. Аз държа на истината. А вие омъжена ли сте?

— Бях. Даваха раждането на детето ми по телевизията. Спомняте ли си? Преди две години.