![Златният бряг [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/7/9/zlatniyat-bryag-bg-download.jpg)
Златният бряг [bg]
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Сатър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златният бряг [bg]». Краткое содержание книги:
— В някои случаи — отвърнах аз — никога не се издавам. А в други просто оставям човека да пощурее, питайки се дали знам.
Той кимна одобрително.
— Аха. Като за какво например? Дай ми един пример.
Погледнахме се, както седяхме един срещу друг на масата, и аз отвърнах:
— Като например за онази глупост със СВП, Франк. Казваш на Мелзър да отиде при приятелите си в СВП и да види дали не могат да открият нещо за мен. И те откриха. След това ме свързваш с Мелзър, който оправя нещата вместо мен и аз ти дължа услуга. Ти си истински приятел.
Той си играеше с десерта и не отговори.
— Но какво щеше да стане, ако не бях се обърнал към теб по този проблем? — попитах аз.
Той сви рамене.
— Тогава — казах аз — щеше да ми намериш друг проблем. Или пък аз щях да имам нужда от друг вид услуга от теб, като например разрешение за конюшните. Не съм сигурен дали това беше случайно съвпадение или нагласена работа, но очевидно жена ми те слуша и ти можеш да се добереш до мен чрез нея.
Човекът явно знаеше, че нещата между мен и Сюзън не вървят, и ако въобще имаше някаква съвест, тя беше гузна. Дори наистина изглеждаше, че се чувства неловко. Искам да кажа, че освен класовите и политическите различия, етническата и расовата нетърпимост и всички други проблеми, които хората имат помежду си в обществото, най-първичната и основна причина за насилието, убийствата и скандалите е сексуалното притежаване. Казано по-просто, хората се дразнят, когато други хора чукат или се опитват да изчукат съпруга(та) им. Във всеки случай Белароса сигурно се чувстваше малко неудобно, иначе не би повдигнал този въпрос, за да провери как ще реагирам. Той ме погледна в очакване да види, предполагам, дали ще подема разговора за него и Сюзън. Но тъй като той се чувстваше неудобно, а не аз, реших да го оставя в това напрежение още малко.
Без да кажа нито дума, аз станах и отидох до шкафа, върху който имаше няколко дузини телефонни съобщения, включително едно от Сюзън, с което тя ми съобщаваше, че си е сменила телефонния номер. Предполагам, че масмедиите не я оставяха на мира, да не говорим за приятелите и роднините ни. Хвърлих съобщението с новия телефонен номер в кошчето за боклук и излязох от апартамента.
Долу във фоайето ме пресрещна не някой друг, а Джени Алварез, дамата в червено, само дето тази вечер не беше в червено.
— Здравейте, мистър Сатър — каза тя.
Беше облечена в черна копринена рокля, нещо като вечерна рокля, предполагам, като че ли току-що е била на вечеря. Наистина изглеждаше добре и ми се щеше да я попитам дали сме прекарали предната нощ заедно, но това изглеждаше глупав въпрос, затова само отвърнах:
— Здравейте.
— Мога ли да ви почерпя с едно питие? — попита тя.
— Аз не пия.
— Кафе?
— Не, бързам.
Тя изглеждаше обидена и започнах да си мисля, че наистина сме прекарали нощта заедно. Аз може да съм всякакъв, но не и мерзавец, затова приех предложението да пийнем по нещо, след което отидохме в Дъбовия бар и седнахме на една маса.
Тя си поръча уиски със сода, аз също.
— Прочетох тази сутрин изявленията, които сте направили за вестниците — каза тя.
— Не знаех, че телевизионните журналисти четат вестници. Или че въобще четат.
— Не се дръжте нагло.
— Окей.
— Бих искала да взема интервю от вас.
— Не мисля, че ще стане.
— Няма да трае дълго. Можем да го направим тук, в „Плаза“, на живо, за новините в 23 часа.
— И ще съм мъртъв до сутрешните новини.
Тя се разсмя, като че ли това беше шега. А то не беше.
— Бихте ли могли да доведете и мистър Белароса? — попита тя.
— Струва ми се, че не.
— Вероятно бихме могли да запишем едно пълно интервю и да го излъчим в нощните новини в 23:30. Това е национална програма. Това ще ви даде възможност да представите вашето виждане по случая.
— Нашето виждане ще го представим в съда.
Продължихме да разговаряме в този дух известно време, като мис Алварез навярно си мислеше, че се правя на трудно достъпен, а аз, да си призная, не исках да я разкарам, защото ми бе приятна компанията й. Тя имаше хубави пълни устни.
Поръчахме си по още едно питие. Тя не можеше да проумее, разбира се, че не всеки в Америка искаше да го показват по телевизията. Най-накрая, след като започна да ми дотяга нейната настойчивост, аз казах: