Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Този път поне не жълтите му очи плашеха хората. Струваше им се небезопасно да се мотаят край човек, върху когото същата тази заран се бе излял гневът на Преродения Дракон. Перин размърда рамо под тежките дисаги. Доста време беше изтекло, откак някой можеше ей така да го подхване и да го изхвърли. Разбира се, досега никой не се беше опитвал да използва Силата. Но един момент от цялата тази случка го беше поразил.
Той се изправи и се подпря на ръбестата колона, която бе спряла полета му. Помисли си, че може да си е счупил някое ребро. Сбирщината благородници, надошли във Великата зала на Слънцето да молят Ранд за едно или друго, се стараеха да гледат някъде другаде, мъчеха се да се престорят, че не са точно те, а нещо съвсем друго. Само Добрайн ги гледаше и клатеше глава.
— С Айез Седай ще се оправям както аз реша! — изрева Ранд. — Чу ли ме, Перин? Както аз реша!
— Ти просто ги предаде на Мъдрите! — изръмжа му Перин и се отдръпна от колоната. — Не знаеш на коприна ли спят, или са им прерязали гърлата! Ти все пак не си Създателят!
Ранд се озъби гневно, отметна глава и извика:
— Аз съм Преродения Дракон! Изобщо не ме интересува как се отнасят с тях! Те заслужават тъмница! — Перин настръхна, щом очите на Ранд се откъснаха от сводестия таван и се взряха в него. От син лед да бяха, щяха да са по-топли и меки, още повече че вледеняваха лице, изкривено от болка. — Махни се от очите ми, Перин. Чу ли ме? Махни се от Кайриен! Днес! Веднага! Не искам да те виждам повече! — Той се обърна рязко и закрачи към изхода, а благородниците из залата едва не изпопадаха по пода на пътя му.
Перин отри с палец струйката кръв от устата си. В този единствен миг беше изпитал увереност, че Ранд ще го убие.
Той поклати глава, за да прогони тази мисъл от ума си, зави зад някакъв ъгъл и едва не се сблъска с Лоиал. С огромен вързоп на гърба и торба през рамо, толкова голяма, че можеше да побере цял овен, огиерът се подпираше на дългата дръжка на топора си като на тояга. Обемистите джобове на палтото му се бяха издули както винаги от томове книги.
Туфестите уши на Лоиал щръкнаха нагоре, щом го видя, а после изведнъж клюмнаха. Цялото му лице се оклюма и веждите му провиснаха до бузите.
— Чух, Перин — избоботи той тъжно. — Ранд не биваше да прави това. Прибързаните думи създават неприятности за дълго. Знам, че ще премисли. Още утре, може би.
— Всичко е наред — отвърна му Перин. — Все едно, Кайриен е твърде… лъскав… за мен. Аз съм прост ковач, а не придворен. До утре ще съм изминал дълъг път.
— Двамата с Файле можете да дойдете с мен. Ние с Карлдин ще посетим стеддингите, Перин. Всички, заради Порталите. Тесноликият светлокос младеж, застанал зад Лоиал, престана да се мръщи на Перин и се намръщи към огиера. Той също мъкнеше торба и вързоп, а освен това беше препасал и меч. Въпреки синьото му палто, Перин разпозна в него един от ашаманите. Карлдин обаче не изглеждаше доволен, че вижда Перин; освен това мирисът му беше хладен и сърдит. Лоиал надникна по коридора зад Перин. — Но къде е Файле?
— Тя… ще се видим при конюшните. Малко се посдърпахме. — Беше си чистата истина: Файле, изглежда, обичаше да крещи понякога. Той сниши глас. — Лоиал, на твое място не бих говорил за това нещо на всеослушание. За Порталите, искам да кажа.
Лоиал изсумтя толкова шумно, че и бик да го чуеше, щеше да подскочи, но все пак заговори по-тихо.
— Освен нас не виждам никой — изръмжа той. Никой на повече от две-три крачки от Карлдин нямаше да може да го чуе ясно. — Ушите му… „изплющяха“ беше най-точната дума… след което сърдито се изпънаха назад. — всички ги е страх да ги видят край теб. И то след всичко, което си направил за Ранд!
Карлдин подръпна Лоиал за ръкава и каза:
— Трябва да тръгваме. — И изгледа сърдито Перин. Него ако питаха, всеки, на когото ревнеше Преродения Дракон, трябваше моментално да се разкара извън портите на града. Перин се зачуди дали в този момент не държи Силата.
— Да бе, да — промърмори Лоиал и махна с дебелата си като волски бут длан, но вместо да тръгне, се подпря на топора си и се навъси замислено. — Не ми харесва това, Перин. Ранд те гони. Отпраща и мен нанякъде. Как сега ще си довърша книгата… — Ушите му изпърхаха и той се окашля. — Все едно, това не е важно. Но ти, аз, а и Светлината само знае къде е Мат. После сигурно ще отпрати и Мин. Тази сутрин се скри от нея. Прати ме да й кажа, че го нямало. Мисля, че тя разбра, че я лъжа. Така той ще остане сам-самичък, Перин. „Ужасно е да си сам.“ Това той ми го каза. Смята да прогони всичките си приятели.