Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Бях го намислил още преди да дойдат — отвърна той. — Стори ми се… неразумно… да се остави кралицата на Андор в ръцете на Валда. Приемете го просто като лично отмъщение към него. Знам, че не ви вдъхвам особено доверие, ваше величество… но планът ми е съвсем изпълним. Тези сеанчанци всъщност го улесняват — без тяхна помощ едва ли щях да съм готов скоро. За един току-що завладян град те позволяват забележителна свобода на действие на всеки, който доброволно положи Клетвата им. Само час след изгрев слънце получих пропуск, който ми разрешава да изведа със себе си извън Амадор до десет души, положили Клетвата. Убедени са, че смятам да отида на изток, за да купя вино и фургони, с които да го докарам.
— Трябва да е някаква клопка. — Думите й загорчаха. По-добре прозорецът, отколкото да попадне в някой капан. — Не е възможно да ти позволят да разнесеш вестта за тях пред войската им.
Главата на Балвер се килна на една страна и той запотрива длани.
— Всъщност, ваше величество, и това го премислих. Офицерът, който ми даде пропуска, каза, че нямало значение. Точните му думи бяха: „Кажи на всеки, на когото пожелаеш, какво си видял и им дай да разберат, че не могат да ни устоят. Страните ви все едно скоро ще го разберат.“ Тази заран видях няколко търговци, положили Клетвата, да тръгват с фургоните си.
Таланвор пристъпи към нея. Много близо. Тя почти усети дъха му. Усети погледа му.
— Приемаме предложението му — промълви той в ухото й. — Дори да се наложи да ти завържа очите и да ти запуша устата. Този дребосък ми се струва доста способен.
Тя срещна очите му, без да трепне. Прозорецът или… възможност. Ако Таланвор си беше държал езика, сигурно щеше да й е по-лесно да каже: „Приемам с благодарност, господин Балвер“, но все пак го каза. И отстъпи назад, уж за да погледне Балвер, без да й се налага да протяга врат над рамото на Таланвор. Винаги я смущаваше, когато се озовеше толкова близо до нея. Беше прекалено млад.
— Какво ще направим най-напред? Съмнявам се, че стражите на вратата ще приемат пропуска ви и за нас.
Балвер кимна, сякаш одобряваше предвидливостта й.
— Боя се, че ще трябва да претърпят злополука, ваше величество.
Таланвор измъкна камата си от канията, а Ламгвин сви пръсти също както онзи лопар свиваше ноктите си.
Мургейз не вярваше, че ще се окаже толкова лесно, дори след като вече бяха опаковали най-необходимото, което можеха да вземат за път и двамата тарабонци бяха напъхани под широкото й легло. При главните порти, придържайки непохватно ленената си пътна пелерина заради вързопа на гърба й, тя се поклони с ръце на колене, както й беше показал Балвер, докато той обясняваше на стражите, че всички са се заклели да се подчиняват, да чакат и да служат. Тя си помисли дали да не се остави да я заловят жива. Започна да вярва едва след като наистина излязоха извън Амадор и подминаха последните стражи. Яздеха коне, които Балвер предвидливо беше приготвил. Разбира се, Балвер вероятно очакваше прилично възнаграждение за това, че е освободил кралицата на Андор. Тя не беше казала на никого, че това е приключило невъзвратимо. Беше изрекла думите и не беше нужно друг някой да го знае. Да съжалява за тях беше безполезно. Сега трябваше да се погрижи да преживее някак без трона. Да си намери някакъв живот, по-далече от един мъж, който беше твърде млад и я смущаваше твърде силно.
— Защо се усмихваш толкова тъжно? — попита я Лини, която яздеше до нея. Крантавата й кобила изглеждаше проядена от молци. Дорестият кон на Мургейз не изглеждаше много по-добре. Сеанчанците можеха и да позволят на Балвер да ги изведе с пропуска си, но не и с породисти коне.
— Все още ни чака дълъг път — отвърна Мургейз и подкара кобилата си в някакво жалко подобие на тръс след Таланвор.
ГЛАВА 27
Да останеш сам
Перин напъха дръжката на тежката си секира в клупа на колана си от другата страна на колчана, взе лъка от ъгъла, метна дисагите си през рамо и напусна покоите, които бе делил с Файле, без да се обръща. Бяха прекарали тук щастливо, поне през повечето време. Едва ли щеше да се върне някога тук. Понякога се чудеше дали това, че някъде са били щастливи с Файле, означава непременно, че няма повече да се върне на това място. Надяваше се, че не.
Слугите, които срещаше из коридорите на Двореца, бяха облекли закопчани догоре черни ливреи — навярно Ранд се беше разпоредил, а може би самите слуги си ги бяха избрали. Тези хора се чувстваха много неловко без ливреи, сякаш не бяха сигурни на чия страна са, и изглежда, им се струваше, че черният цвят им носи сигурност, като цвят на Ранд, след като Аша’ман носеха черно. Тези, които мерваха Перин отдалече, бързаха да се скрият и след тях полъхваше мирис на страх.