Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— Но не го правите — ухили се Ралик. — Защото сте любопитна.
— Не смейте да ми посягате — изсъска Симтал. — Търбан Орр ще ви убие!
Убиецът пристъпи още една крачка напред.
— Дойдох само да поговорим, лейди Симтал. Няма да пострадате, колкото и да сте го заслужили.
— Да съм го заслужила? Та аз дори не ви познавам!
— Както и съветник Лим — отвърна кротко Ралик. — А тази вечер същото би могло да се каже и за Търбан Орр. Добре, че пропуснахте дуела, мадам. Беше неприятно, но необходимо. — Изгледа твърдо пребледнялата жена. — Позволете да обясня. Предложението на Търбан Орр за договор с Гилдията на убийците вече е прекратено официално. Кол е жив и връщането му в този дом вече е осигурено. С вас е свършено, лейди Симтал. Търбан Орр е мъртъв.
Обърна се, излезе и затвори вратата.
Мурильо бавно се надигна. Погледна Симтал в очите и видя нарастващия в тях ужас. Тя вече бе лишена от връзките си с властта и доскорошната й сигурност се беше сринала. Пред очите му тя се сви, ръцете й се притиснаха към корема, коленете й омекнаха. С лейди Симтал беше свършено.
Мурильо извади от канията украсената си с бижута кама и я хвърли на леглото. И без дума повече напусна стаята с пълното съзнание, че е последният човек, който я вижда жива.
В коридора обаче спря и промълви:
— Моури! Не съм скроен за това. — Замисълът да се стигне дотук беше едно; стигането бе друго. Не беше и помислял какво ще изпита. Чувството за справедливост му беше пречило, онзи бял пламък, който не можеше да пренебрегне, нито да превъзмогне. Чувството за справедливост го беше изкусило и сега той се зачуди какво бе изгубил току-що, замисли се за смъртта, която усещаше да се загнездва в него. Съжалението, идващо така невъзвратимо след смъртта, заплашваше да го смаже. — Моури — отново прошепна той, почти като в молитва, — май убих себе си. Жив ли съм?
Крокъс се скри зад мраморната колона, без да откъсва очи от нисичката баргастка девица-воин, седнала на ръба на фонтана. Все едно, при Гуглата да вървят проклетите стражи в края на дърветата. Той беше крадец, нали? Освен това всички изглеждаха доста разсеяни.
Изчака за най-подходящия момент и когато той дойде, притича към сенките между първата редица дървета. Зад него не се чу тревожен вик, нито заповед да спре. Крокъс се шмугна в тъмното, обърна се и се присви. Да, тя продължаваше да седи там, с лице към него.
Той вдиша дълбоко, после се изправи. Държеше камъче. Погледна пазачите и изчака. След половин минута реши, че моментът е настъпил. Направи крачка напред и хвърли камъчето във фонтана.
Чалис Д’Арл подскочи, огледа се и изтри капчиците вода от гримираното си лице.
Сърцето му се сви, щом погледът й се плъзна покрай него и след това тя извърна глава на другата страна.
Крокъс замаха отчаяно с ръка. Това беше. Сега щеше да разбере на чия страна е. Затаи дъх и й махна отново.
Чалис го видя, стана и затича към него.
Приближи се и примижа.
— Горлас? Ти ли си? Цяла вечер те чаках!
Крокъс замръзна. А после, без да мисли, се хвърли напред и затисна с ръка устата й, а с другата я прегърна през кръста. Чалис изписка тихичко, опита се да го ухапе по ръката, почна да се бори, но той я повлече в тъмната градина. И се зачуди: „А сега какво?“
Трошачът на кръгове се облегна на мраморния стълб в главната зала на имението. Гостите се бяха струпали около тялото на Търбан Орр, спореха шумно и сипеха празни закани. Въздухът над градината бе натежал от мирис на кръв.
Той изтри очи, мъчейки се да успокои сърцето си. „Свърши се. Кралице на сънищата, приключих. Вече мога да отдъхна. Най-сетне да отдъхна.“ Изправи се бавно, пое си дълбоко дъх, намести меча на кръста си и се огледа. Капитан Стилис не се виждаше никакъв, а залата беше почти празна освен няколкото слуги пред входа на кухнята. Лейди Симтал все още я нямаше и объркването се усилваше от липсата й.
Трошачът на кръгове за последен път погледна към гостите в градината, после закрачи към изхода. Докато подминаваше дългата маса, отрупана с остатъци от сладкиши, чу тихо похъркване. Още една стъпка и се озова в края на масата, и видя един дребен дебел мъж, седнал в стар, тапициран с плюш стол. Оцапаната херувимска маска скриваше лицето му, но Трошачът на кръгове видя затворените очи, а носовото похъркване, придружаващо издигането и спадането на гърдите, бе шумно и постоянно.
Пазачът се поколеба, после поклати глава и продължи. Отвъд портите вече го чакаха улиците на Даруджистан и свободата. И след като вече бе направил първите си крачки към нея, нищо не можеше да го спре.
„Изпълних своя дял. Поредният безименен непознат, който не можа да избяга от лицето на тиранията. Гугло скъпа, вземи нещастната му душа — сънищата му свършиха, прищявката на един убиец сложи края им. Колкото до собствената ми душа, е, ще трябва да почакаш малко.“