Кладенецът на възнесението

Той бавно се надигна от креслото и я доближи с неуверена крачка.

— Какво правиш?

Амаранта вдигна изненадано глава. Вината, която съзря в очите й, бе потвърждение.

— Вашата противоотрова, милорд.

— Не я забърка както друг път!

— Понеже изглеждате уморен, реших да добавя нещо за ободряване.

Страф се подвоуми. В думите й имаше логика, макар че му бе все по-трудно да разсъждава. Но когато я погледна втренчено, забеляза нещо — малък белег близо до мишницата й. Протегна ръка и дръпна дрехата. Лявата й гърда бе обгорена и нарязана като с нож. Белезите не бяха пресни, но Страф мигновено разпозна почерка на Зейн.

— Ти си негова любовница? — попита Страф.

— Вината е само твоя — изсъска Амаранта. — Ти ме изостави, когато ти родих деца и остарях. Всички ми казваха, че ще го направиш, но аз все пак се надявах…

Страф отново усети, че силите го напускат. Опря ръка върху шкафа със смеските.

— Да — проплака тя през сълзи. — Защо трябваше да ми отнемаш и Зейн? Какво направи, та го прогони? С какво го отказа да идва при мен?

— Оставила си го да ме отрови…

— Глупак! — изсъска Амаранта. — Той не те е тровил — нито веднъж. Макар че по моя молба често се държеше така, че да си помислиш обратното. И всеки път ти бягаше при мен. Подозираше Зейн и дори не се замисляше каква е тази „противоотрова“, която ти давам.

— Но от нея се чувствах по-добре…

— Така е, когато си пристрастен към лекарството, Страф. Става ти по-добре, щом го вземаш. А когато спреш… умираш.

Страф затвори очи.

— Сега си мой, Страф — продължи тя. — Мога да те накарам…

Страф изрева, събра последните си сили и се хвърли върху нея. Тя извика изненадано, но той я събори и я стисна за гърлото.

Тя се опита да се освободи, но той бе тежък. Страф искаше да изкопчи от нея тайната на противоотровата, да я накара да го спаси, но вече не можеше да мисли ясно. Зрението му се замъгли, умът — също.

Когато дойде на себе си, Амаранта лежеше мъртва под него. Нямаше представа колко време я е душил.

Страф изруга, взе една купа и започна да пуска в нея изсушени треви и прахове. Нямаше време да топли водата. Гледаше да не отваря чекмеджетата с отрови и ровеше само в тези с лековити билета. Но имаше много, които изпълняваха и двете функции. Някои от лекарствата бяха отрови в голяма доза, а можеха да изцеряват в малка. Към повечето се привикваше лесно. Сега нямаше време да мисли за това, усещаше как крайниците му отмаляват, пръстите не го слушаха. Бръкна в поредния плик и по пръстите му полепнаха червеникави и кафяви прашинки.

Едно от тези трябваше да е лекарството, към което е пристрастен. Всяко можеше да го убие. Дори не знаеше кое е по-вероятното.

Въпреки това изпи получената смес на големи глътки. След това рухна в безсъзнание на пода.