Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Майката плахо попита:
— Къде отиваме, Том?
— На юг — отвърна той. — Няма да позволим на разни мръсници да ни командуват. Няма. Ще се опитам да заобиколя града.
— Е, а после? — Бащата се обаждаше за пръв път след дълго мълчание. — Къде отиваме, това искам да знам.
— Ще потърсим правителствения лагер — отговори Том. — Казват, че помощник-шерифите не можели да влизат там. Майко… трябва да съм по-далеч от тях. Страх ме е да не убия някой от тези негодници.
— Успокой се, Том — меко изрече майката. — Успокой се, синчето ми. Веднъж ти постъпи добре. Ще постъпиш тъй и втори път.
— Да, и после ще престана да се считам за човек.
— Успокой се — повтори тя. — Въоръжи се с търпение. Нали знаеш, Том… ние ще продължим да живеем и след като на света не остане нито един от тези негодници. Ние сме хора, Том, живи хора. Нас те не ще унищожат. Ние сме хора — и ще оцелеем.
— Да, издържаме на много бой.
— Така е. — Майката тихо се изкиска. — Може затова да сме тъй здрави. Богатите поживеят малко и умрат, и децата им са едни такива никакви и лесно-лесно измират. А ние, Том, няма никога да изчезнем от земята. Не се огорчавай, сине. Ще дойдат и други времена.
— Откъде знаеш?
— Сама не знам откъде.
Те влязоха в града и Том свърна в една странична улица, за да избегне центъра. Той погледна майка си на светлината на уличните лампи. Лицето й беше спокойно и очите гледаха някак странно — като безразличните към времето очи на статуя. Том протегна дясната си ръка и докосна майка си по рамото. Не можеше да не стори това. И после отдръпна ръка.
— Не съм те чувал друг път да говориш тъй много — рече той.
— Преди не беше нужно, затова — отвърна тя.
Том караше през страничните улици и когато градът остана назад, зави обратно. На един кръстопът стоеше табела с цифрата 99. Той зави на юг по указания път.
— И все пак не можаха да ни отпратят на север — каза той. — Накъдето трябва, натам ще вървим, дори ако се наложи да позаобиколим малко.
Слабите фарове сякаш опипваха пътя си напред по широкото черно шосе.
Двадесет и първа глава
Пътуващите, търсещи ново местожителство хора сега се превърнаха в преселници. Семействата, които живееха на малки парчета земя, живееха и умираха на своите четиридесет акра, хранеха се или гладуваха, вземайки от четиридесетте акра всичко, което те можеха да дадат, трябваше да се скитат сега из целия Запад. И те се лутаха да търсят работа; потоци от хора заливаха широките шосета, редици от хора изпълваха крайпътните канавки. А зад тях прииждаха все нови и нови. По широките шосета се лееха потоци от хора. Преди в Средния Запад и Югозапад живееха обикновени люде — земеделци, у които индустрията не промени нито една черта; те не обработваха земята с машини и не знаеха, че попадайки в частни ръце, тези машини стават страшна сила. Те растяха, без да чувствуват върху себе си парадоксите на индустрията. Те не бяха изгубили способността остро да чувствуват нелепостта на индустриалния живот.
И изведнъж машините изгониха тези хора от местата им и те се озоваха на пътя. Пътуващият живот ги промени; пътищата, крайпътните лагери, страхът от глада и самият глад ги промениха. Децата, които нямаше с какво да се нахранят, също ги промениха, промени ги и непрестанното движение. Те станаха преселници. И хорската враждебност ги промени, сближи, сплоти — тази враждебност, която принуждаваше всеки малък град да грабва оръжието и да ги посреща като завоеватели — отрядите, въоръжени с кирки, чиновниците и бакалите, въоръжени с пушки, бранеха своя свят от събратята си.
Когато преселниците почнаха да изпълват пътищата, на Запад се вдигна паника. Собствениците изгубиха и ума, и дума от страх, треперейки за своята собственост. Хората, които никога досега не бяха срещали глада, видяха очите на гладните. Хората, които никога не бяха изпитвали силни желания, видяха жадния блясък в очите на преселниците. И жителите на градовете, жителите на богатите предградия се обединиха за самозащита; те се убеждаваха: ние сме добри, а тези нашественици са лоши — както се убеждава всеки човек, преди да вдигне оръжието. Те казваха: тези проклети оки са мръсни като свине, те са невежи. Те са дегенерати, сексуални като маймуни. Тези проклети оки са и крадци. Те крадат всичко, каквото им попадне. Те никак не уважават собствеността.
И последното беше вярно, защото как може един непритежаващ собственост човек да познава болезнения сърбеж на собственичеството? И защищавайки се, хората казваха: оките носят зараза, те са нечистоплътни. Не бива да се допускат децата им в училищата. Те са чужденци. Та може ли да ви се харесва сестра ви да ходи с някой такъв оки?