Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Сегичка ще тръгне — добави Сам, опитвайки да се отскубне. — Хайде, сър, почвайте!
— Спрете за миг, Сам — задъхваше се мистър Уинкл, притиснал най-сърдечно лакътя на мистър Уелър. — Намерих два жакета в къщи, които не са ми нужни, Сам. Може да ги вземете, Сам.
— Благодарности, сър — отвърна мистър Уелър.
— Няма нужда да се пресягате към шапката си, Сам — побърза да каже мистър Уинкл. — Не си вдигайте ръката заради това. Исках да ви дам пет шилинга тази сутрин като коледен подарък, Сам. Ще ви ги дам тази вечер, Сам…
— Извънредно сте добър, сър — отвърна мистър Уелър.
— Само ме подкрепяйте отначало, нали разбирате, Сам? — нареждаше мистър Уинкл. — Така; отлично. Скоро ще свикна с леда, Сам, Не тъй бързо, Сам, не тъй бързо.
Мистър Уинкл, с наведено напред и превито одве тяло, напредваше по леда с помощта на мистър Уелър някак много различно от плуването на лебеди, когато нищо неподозиращият мистър Пикуик извика от другия бряг:
— Сам!
— Да, сър?
— Елате, трябвате ми.
— Пуснете ме, сър — рече Сам. — Не чувате ли, че началството ме вика? Пуснете ме, сър.
Мистър Уелър се освободи с голямо усилие от хватката на измъчения пикуикист и при това действие нещастният мистър Уинкл биде силно тласнат напред. С точност до степен недостижима и от най-добрата подготовка злочестият джентълмен бързо се озова в самия център на шотландския танц тъкмо в момента, когато мистър Боб Сойър изпълняваше небивало красива фигура. Мистър Уинкл грубо връхлетя право върху му и двамата с цялата си тежест паднаха с гръм и трясък. Мистър Пикуик се завтече до местопроизшествието. Боб Сойър се бе изправил, но мистър Уинкл съвсем не бе тъй глупав да стори нещо подобно, докато беше с кънки на краката. Той седеше на леда и нервно се стараеше да се усмихне, ала мъка бе изписана по всяка черта на лицето му.
— Ранен ли сте? — запита мистър Бенджамин Алън много загрижено.
— Не много — отвърна мистър Уинкл, търкайки гърба си с все сила.
— Ще ми позволите ли да ви пусна кръв? — предложи мистър Бенджамин Алън с голяма готовност.
— Не, благодаря ви — побърза да отговори мистър Уинкл.
— Действително, по-добре ще е да го направим — настоя Алън.
— Благодаря — отвърна мистър Уинкл. — Предпочитам да не го правите.
— Какво смятате вие, мистър Пикуик? — запита Боб Сойър.
Мистър Пикуик беше развълнуван и възмутен. Той направи знак на мистър Уелър и рече строго:
— Махнете му кънките.
— Не, не; та аз едва съм почнал — възрази мистър Уинкл.
— Махнете му кънките — повтори с твърдост мистър Пикуик.
Заповедта не търпеше възражения. Мистър Уинкл позволи на Сам да я изпълни мълчаливо.
— Вдигнете го — рече мистър Пикуик. Сам му помогна да се изправи.
Мистър Пикуик се оттегли няколко крачки от зрителите, направи знак на своя приятел да се приближи и впивайки изпитателен поглед в него, произнесе тихо, но ясно и натъртено следните забележителни думи:
— Вие сте самохвалко, сър.
— Какво? — стресна се мистър Уинкл.
— Самохвалко, сър. Ще говоря още по-разбрано, ако желаете. Вие сте измамник, сър.
При тези думи мистър Пикуик бавно се извърна на токовете си и отиде при другите приятели.
Докато мистър Пикуик даваше израз на своите току-що описани от нас чувства, мистър Уелър и шишкавото момче успяха да направят задружно отделна пързалка и се упражняваха по нея с бляскаво, завидно майсторство. Сам Уелър показваше прекрасен номер на фигурно пързаляне, наречен „чукане по обущарска врата“, състоящ се в плъзгане на единия крак и почукване от време на време по леда с другия: като пощаджия. Пързалката беше хубава, дълга и имаше нещо в този оживен спорт, на което премръзналият от неподвижно стоене мистър Пикуик не можеше да не завиди.
— Изглежда ми чудесно сгряващо упражнение, нали? — рече той на мистър Уордл, когато този джентълмен спря напълно задъхан, защото неуморно бе действувал с нозете си като с пергели, чертаещи сложни задачи по леда.
— Да, наистина — отвърна Уордл. — Умеете ли да се пързаляте?
— Пързалял съм се едно време като момче по уличните канавки — отвърна мистър Пикуик.
— Опитайте сега — подхвърли Уордл.
— О, моля ви се, мистър Пикуик — викнаха за дружно дамите.
— Бих бил много щастлив да ви доставя всякакво удоволствие — отвърна мистър Пикуик, — но не съм правил подобно нещо от трийсет години.