Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник

— За съжаление, така и не се получи, но Бог ми е свидетел, нито за миг не престанах да правя опити! Исках да я взема да живее при мен в Америка, но тя така и не се съгласи да напусне Бристъл. Правех й подаръци, които отказваше да приеме. Подарих й кожено палто, тя го погледна и попита: „Какво искаш от мен?“, отвърнах й: „Нищо, абсолютно нищо… подарявам ти го, защото те обичам…“, а тя махна с ръка, сякаш ме отпращаше, и ми каза нещо в смисъл на „ти пък, как ти дойде на ума!“. Не взе палтото. Спомням си, занесох й едно коте, съвсем мъничко котенце. Преди да я затворят в лудницата, у дома имахме котка. Казваше се Бътъркъп. Майка ми я обожаваше. Когато пристигнах с котката, поставена в клетка, тя ме изгледа, сякаш се бях побъркал.

— Какво е това?

— Спомняш ли си Бътъркъп? Много прилича на нея. Реших, че ще го харесаш… ще ти прави компания. Страхотно е сладко, нали?

Тя ме прониза с поглед.

— Що за превземки?

Грабна котето за врата и го метна в другия край на стаята.

— Трябва наистина да си луд, за да решиш, че искам котка!

Върнах котето обратно в клетката, а тя не откъсваше злобния си поглед от мен.

— Как можа да ми причиниш това? Как можа да ме затвориш в лудницата? Как можа да ме забравиш?

— Не е вярно, изобщо не съм те забравил! Търсих те навсякъде! След като си замина, аз бях неописуемо нещастен и тъжен, мамо…

— И престани да ме наричаш „мамо“! Казвай ми Елзи, като всички останали!

Започнах да се чувствам неловко в нейната компания. Не знаех какво повече мога да сторя за нея. Звънях й всяка неделя и всеки път преди да набера номера, устата ми пресъхваше, гърлото ми се свиваше, оставах без глас… Опитвах се да се прокашлям, но напразно. Едва след като оставех слушалката, гласът ми отново се проясняваше, звучеше нормално… Не е ли многозначително, my boy?

Слушах го и не знаех какво да отговоря. Въртях чашата с шампанско в ръце. Беше станала ужасно лепкава, толкова много се бях изпотил. Плочата бе спряла, той не я пусна отново. Вятърът нахлуваше през прозореца и издуваше завесите. Мислех, че ще се извие буря, а не си бях взел чадър.

— По-късно много неща ми се изясниха, my boy… Разбрах, че родителите ми не са били виновни, така са били възпитани, наследили бяха грешките на своите родители. Затова реших да запазя само най-хубавото от тях. Да забравя останалото… Знаеш ли, my boy, в края на краищата родителите винаги ти представят сметката, винаги си плащаш. Затова е по-добре да платиш и да им простиш. Хората смятат обикновено, че прощават само слабите, аз пък смятам тъкмо обратного. Човек става силен само когато прости на родителите си.