Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Бил деветгодишен по онова време, живеел с майка си и баща си в Бристъл.
Майка му, Елзи, била изгубила дете, преди той да се роди. Момченце, отишло си от света едва на годинка. Чувствала се виновна за смъртта му. Била убедена, че това се е случило поради нейната небрежност. Затова, когато се родил малкият Арчибалд Александър, толкова се страхувала да не го изгуби, че бдяла над него като орлица. Вечно се опасявала да не му се случи нещо лошо. Обожавала го и той нея също. Баща му повтарял, че майка му се престарава, че трябва да му даде малко свобода, и двамата се карали заради него. Непрекъснато. Освен това парите не достигали и Елзи се оплаквала. Баща му работел в пералня, майка му стояла у дома, за да се грижи за малкия Арчи. Илаяс търсел отдушник в кръчмата, за да не слуша мърморенето й.
Майка му го водела на кино да гледат прекрасни филми.
Баща му задявал девойките.
Един ден, бил вече на девет, връщайки се от училище към пет часа, отключил вратата на жилището им и извикал майка си, както правел всеки ден. Той я викал, тя не отговаряла. Учудил се, странна работа, досега не се е случвало подобно нещо. Тя винаги го чакала вкъщи, когато се прибирал от училище. Претърсил цялата къща, напразно. Била, се изпарила. Сутринта не му казала нищо, разделили се както обикновено. Предния ден също. Вярно, че била станала някак странна… Миела си непрекъснато ръцете, заключвала вратите, криела храна зад завесите, питала къде ли съм забутала балетните ми палци, а той никога не я бил виждал да танцува. Прекарвала дълги часове умислена, седнала при печката, забила поглед в разжарените въглища, без да помръдва. Тази сутрин обаче на тръгване го целунала и казала: до довечера…
Попитал двамата братовчеди, с които живеели заедно, къде е майка му и братовчедите отвърнали: тя умря. Получила сърдечен удар и веднага я погребали. По-късно се върнал баща му и му казал, че майка му отишла да си почине малко на морето. Била изтощена. Скоро щяла да се прибере вкъщи…
Той стоял като вкопан в подножието на стълбите. Опитвал се да схване какво му говорят. Не можел да разбере дали е истина, или не. Знаел само, че нея я няма.
Но животът си продължил и никой не отворил повече дума за това.
— В мен се отвори огромна празнина… Ужасна пропаст… оттогава насетне бях все тъжен. Никой не ми говореше за нея. И аз не поисках да ми обясняват. Беше се случило. Тя си бе заминала… Свикнах с отсъствието й. Но си казвах, че си е отишла заради мен, и развих чувство за вина. Не разбирах причината, но се чувствах виновен. Виновен и изоставен…
И баща му изчезнал един ден. Заминал да живее в друг град с друга жена. Поверил го на грижите на баба му. Тя пиела, биела го, привързвала го за един радиатор и отивала да се налива в кръчмата. Повече не стъпил в училище. Скитосвал по улиците, вършел дребни кражби, живеел както дойде. Така попаднал в акробатската трупа на г-н Пендър. Бил на четиринайсет. Намерил си друго семейство. Научил се да скача, да се премята, станал истински конторсионист, ходел на ръце, правел гримаси, обикалял с протегната шапка за някое пени. Заминал с трупата на турне за Америка и когато акробатите поели обратно, той останал в Ню Йорк…
Двайсетина години по-късно, станал вече звезда, истинска звезда, получил писмо от адвокат, който му съобщавал, че баща му е починал и че майка му е жива, но настанена в приют за душевноболни недалече от Бристъл…
Бил направо нокаутиран. Светът му се разпаднал на хиляди парченца.
Бил вече трийсетгодишен. Стотина фотографи и толкова журналисти го следвали по петите, дебнели най-малкото му движение. Носел елегантни костюми, ризи с бродирани инициали на джобчето и се снимал в касови филми.
— Целият свят ме знаеше, с изключение на майка ми…
Баща му затворил майка му в психиатрия. Илаяс срещнал друга жена, искал да живее с нея, но не му се плащали разноските по развода. Затова извъртял този номер и жена му изчезнала сред пълното безразличие на близки и познати.
Разказа ми за срещата си с нея в тясната гола стаичка на приюта. Не просто разказваше, а отново преживяваше сцената, играеше я. Преправяше гласа си, говореше като майка си, подаваше реплики със своя глас.
— Втурнах се към нея, исках да я прегърна, тя вдигна ръка и ме спря с лакът… „Кой сте вие? Какво искате от мен?“ „Мамо, това съм аз, Арчи!“ „Вие не сте моят син, не приличате на него, гласът ви е различен!“ „Мамо, аз съм, аз съм, ето ме тук пред теб! Просто съм пораснал!“