Цялото кралско войнство

Погледнах още веднаж писмото. Сади ме наричаше спасител. Това не беше новост. Онази вечер, когато бях при Дъфи и след това се разхождах под звездите, самият аз се наричах с по-иронични прозвища. И все пак Сади ми бъркаше в раната. И тя ме заболяваше още повече при мисълта, че и други знаеха за нея. Знаеше Сади. Тя виждаше през мен като през стъкло. Беше ме прочела като отворена книга. Оставаше ми само една утеха, макар и доста горчива. Поне не бях чакал тя да ме разчете. Аз сам се бях разчел, в онази нощ, когато вървях по улиците и се мислех за герой и спасител и когато изведнаж усетих в гърлото си онзи жълт кисел вкус.

Какво бях разчел? Бях разчел следното: когато разбрах, че Дъфи е убил Шефа и Адъм, почувствувах се чист и неопетнен и когато издевателствувах над Дъфи, достигнах върха на блаженството, смятайки, че нямам нищо общо със случилото се. Дъфи беше злодеят, а аз — героят-отмъстител. Издевателствувах над Дъфи и се надувах като сапунен мехур, после изведнаж нещо се случи и в устата ми припари жълтият вкус.

И ето какво стана: изведнъж аз се запитах защо Дъфи е толкова сигурен, че ще се съглася да работя при него. И тогава видях очите на онзи репортер с нахалното лице от гробищата и всички очи, които ме гледаха по този начин, и изведнъж си дадох сметка, че се опитвам да направя от Дъфи жертвен козел, да се разгранича от него и тогава опиянението от героизъм даде своите обратни резултати — този жълт вкус в гърлото, и аз се обърках, заплетох, затънах като вол в тресавище, като пате в кълчища. Не само бях участвувал с Ан в заговора, който направи Уили Старк жертва на Адъм Стантън и Адъм Стантън — жертва на Уили Старк. Нещо по-лошо. Оказах се участник в още по-зловещ заговор, чието значение още не можех да схвана. Като че ли сцената, която току-що бях преживял, беше някакъв зловещ фарс, изигран неизвестно защо и неизвестно пред каква публика, макар да знаех, че тя се подхилва злобно някъде в тъмнината. Сякаш посред действието Тайни Дъфи ми намигна братски със своето око-мида и аз разбрах, че той знае кошмарната истина: ние сме близнаци, свързани много по-здраво и катастрофално от онези нещастни уроди, съединени само чрез плът, кости и обща кръв. Ние бяхме свързани навеки и аз никога не бих могъл да ненавиждам него, без да ненавиждам себе си, да обичам него, без да обичам себе си. Бяхме свързани навеки под умиращото око на Вечността и по милостта на бога наш — Големия Тик, — пред който всички трябва да коленичим.