Черното копие и сянката на Властелина [bg]

- Ако кралят на Пределите разбере това, конниците му ще се озоват пред стените на Минас-Тирит след няколко дни – възрази му Торин. – А ако главните сили на Господаря бъдат смазани от воденичните камъни на Гондор, Рохан ще успее да устои, даже ако армията, която е сега срещу нас, предприеме нахлуване. Пък тогава и арнорската помощ ще пристигне... Лошо им се пише!

- И какво следва от това? – нетърпеливо попита Беарнас.

- Следва, че нашите предположения, боя се, ще се окажат истина – отвърна Торин. – На юг те само ни баламосват – ето, нападаме Минас-Тирит както вие си мислехте, а самите те ще пробият на север...

- Ей! По местата! – чу се резкият вик на стотника. – Към брега! Не се влачете! Мърдайте по-живо!

Приятелите се спогледаха.

- Какво пък, да идем към брега – с лека подигравка оправи шлема си Амрод.

Няколко часа след пристигането на гондорския куриер, част от най-добрата роханска конница бърже събра лагера си и в бесен галоп се отправи на юг, заобикаляйки върховете на Емин Муил.

- Към Гондор, къде другаде! – изрече на глас Дребосъка и без това очевидният за всички факт, но джуджето просто не изтрая тежкото мълчание и реши да поразведри обстановката.

Стотната им зае позиция на предния край на отбраната на роханската войска. Пред тях като на длан лежеше долината на Великата река. Краткият ден на предзимата свършваше, вечерните сенки се готвеха да запълнят гънките в земята, изпълзявайки като призраци от тайни скривалища. Зад реката, без изобщо да се крие, неприятелската армия палеше огньове. Алените им очи се нижеха далеч в двете посоки, до най-черните върхове на планината от източната страна на Андуин. Рано показалата се луна както всяка нощ започваше своя път в небесата. Тягостна тишина падна върху двете противостоящи войски. Духащият от изток вятър не донасяше откъм вражеския стан обикновено ехтящите до късно песни. Зад гърба на хобита също в мълчание разгръщаха бойни редици армиите на Пределите, пешите воини заемаха предварително насипалите от пръст редути, конните стотни в тръс се укриваха по околните горички.

Тази нощ Фолко не спа. Той завиждаше на приятелите си – пътищата и перипетиите така ги бяха калили, че каквито и битки и сражения да ги очакваха на сутринта, през нощта те спяха като невинни бебета. Хобитът не можеше така. Вечният му въпрос -какво да прави сега? – отново не му даваше мира. Всичките им минали неуспехи оставяха все пак надеждата, че нещата са поправими, малко повече късмет и... А сега? Войната се разгаряше, кое би спряло Краля-без-Кралство сега? Да, войските на Гондор и Рохан са готови – но ще се справят ли обикновените мечове със силата на Надигналия се Мрак? Олмер-човека може би щяха да надвият, но как да се справят с Олмер-носителя на Наследството на Саурон? Ех, Гандалф, Гандалф, къде си? Твоята дума сега е незаменима!

И хобитът с отчаяно усилие протегна мисълта си към Благословената земя, както неведнъж го бе правил в онези дни, когато светът на прекрасните видения му беше подвластен. Той се разтваряше в потоците на силата, стремяща се към залеза, все по-далеч и по-далеч, към Чертата, към Пречупването на Света – и нагоре, по Правия път. Някога по него беше вървял Еарендил, а след него скръбните кервани на Нолдор, сивите кораби на Елронд, отнасящи в непознатите далечини на вечния живот и тримата хобити, чийто ръце бяха докосвали Пръстена на Силата...