Черното копие и сянката на Властелина [bg]

В редиците на роханската войска изгърмяха свирещи тревога рогове. Удариха кънтящи барабани и по целия бряг се разнесе мигновения вал на стремително движение, обичайно за всяка войска – издърпваха се от ножниците мечове, слагаха се стрели, прехвърляха се по-удобно щитове и копия... Тропаха крака, от време на време се разнасяше конско пръхтене. От палатките, обличайки се в движение, тичаха почиващите през тази нощ стотни, дългата редица от земни редути бързо се запълваше с хора.

Десетката, в която попаднаха хобитът и спътниците му, се оказа зад невисока дървена ограда точно накъдето се бяха насочили първите стотни преминаващи. Торин, Фолко, Дребосъка, Атлис и елфите стояха рамо до рамо. Около тях тясно събрали щитовете, се бяха свили в плътен строй копиеносци от Западен Емнет, лицата на хората изглеждаха помъртвели – всичко волно или неволно се опитваха да определят колко врагове има против тях.

Бързото течение на Великия Андуин отнасяше леките салове, Фолко виждаше, как се бореха, натискайки греблата, набитите истерлинги – може би същите тези, с които той беше под знамената на Отон. Видя и паднали на едно коляно хазги, вече се готови за стрелба – може би същите, с които той се бе състезавал и почти беше успял да се побратими...

- Ст-о-о-й здраво! – разнесе се по редиците на роханската пехота.

Хобитът неволно се обърна към десетника.

- Не бива да им разрешим да се качат на стръмния завой – мрачно подхвърли командирът. – Атаката няма да е само една, онези няма да им стигне... Ей, всички! Не жалете стрели! В обоза има много!

Гъсто облепени с вражески воини, саловете плуваха през Андуин. Източният вятър не стихваше, право в очите на защитниците на Рохан светеше същото слънце – какво и да говорим, моментът на пристъпа бе избран сполучливо.

Дребосъка и Торин заредиха своите малки арбалети, елфите проверяваха колчаните, днес пълнени с обикновени тисови стрели – както и хобитът, те пазеха своите собствени... ами ако им се удаде случай отново да се срещнат лице в лице с Господаря?

Фолко пусна плътното забрало на шлема от митрил. Не бе много удобно за прицелване, но хазгите, ненадминати стрелци, с лекота забиваха стрела в лицето от двеста крачки. Той виждаше как на предния сал висок мъж в тъмни доспехи махна с окованата в желязо ръка – и хазгите едновременно пуснаха стрелите. Битката на Андуин започна.

Вятъра помагаше на стрелците на Господаря и много пречеше на роханците, първите стрели удариха по оградите и бойниците на редутите, но защитниците на западния бряг не отвърнаха. Тежка хазгска стрела със звън се заби не по-далеч от една длан от главата на хобита, хвръкнаха трески, дървото се разцепи, и стрелата хищно извади здравия си огромен назъбен връх над рамото на Фолко. Той чу как Торин ядно изруга.