Зовът на барабана [bg]

— Fünf! — казал Мюлер, като размахал отворената си длан пред лицето ѝ. — Es gibt fünf! — И нищо не можело да го разубеди, затова започнал да проклина на немски, да се звери и притиснал момичето в ъгъла.

Иън, който се опитал безуспешно да отвлече вниманието му, изтичал навън да доведе Джейми, който пък разговарял с господин Улам. Двамата влезли бързо вътре, но не успели да убедят Мюлер, че не е измамен.

Без да обръща внимание на усилията им, той пристъпвал към Фелиша, явно с намерението да си вземе насила още един чувал брашно от купчината зад нея.

В този момент Джейми се отказал да го убеждава и го ударил.

Отначало не искал да го прави, Мюлер беше почти на седемдесет, но бързо размислил, когато първият му удар отскочил от челюстта му като от дъбова дървесина.

Старецът се обърнал към него като разярена мечка, Джейми го ударил в стомаха, а после и в устата с всички сили, повалил го и разранил кокалчетата си в зъбите му.

Казал нещо на Улам — който беше квакер и противник на насилието, — после хванал Мюлер за краката и го извлякъл навън, където един от синовете му търпеливо чакал в каруцата.

Джейми хванал стареца за яката, притиснал го до каруцата и му заговорил любезно на немски, докато господин Улам, който бързо пресипал брашното в други чували изнесъл пет чувала към каруцата под зоркия поглед на стареца.

Мюлер ги преброил два пъти, внимателно, после се обърнал към Джейми и казал с достойнство:

— Danke, mein Herr. — После се качил в каруцата до смаяния си син и потеглили.

Грей почеса обрива си, усмихнат.

— Разбирам. Значи той явно не таи омраза?

Поклатих глава, дъвчейки, после преглътнах.

— Изобщо. Беше много мил с мен, когато отидох във фермата му, за да помогна с израждането на бебето на Петронела. — Гърлото ми се сви внезапно при осъзнаването, че вече ги няма, и се задавих от горчивия вкус на листата от глухарче и надигналата се жлъчка.

— Ето — каза Грей и ми подаде гърненцето с ейл през масата.

Отпих дълбоко, хладната горчивина успокои за миг по-дълбоката вътрешна горчилка. Оставих гърнето и поседях със затворени очи. От прозореца влизаше свеж бриз, но слънцето бе загряло масата под ръцете ми. Все още усещах всички малки радости на физическото съществуване, и то по-осезаемо, заради мисълта, че така внезапно са били отнети на други — на онези, които едва са ги вкусили.

— Благодаря — казах и отворих очи.

Грей ме наблюдаваше с дълбоко съчувствие.

— Би трябвало да не е такъв шок — казах, изпитвайки внезапната нужда да обясня. — Тук се умира лесно. Особено децата. Не че не съм го виждала и преди. И рядко мога да сторя нещо.

Усетих нещо топло на бузата си и с изненада видях, че е сълза. Той посегна в ръкава си, извади кърпа и ми я подаде. Не беше точно чиста, но нямах нищо против.

— Понякога съм се чудил какво е видял у вас — каза той с нарочно лековат тон. — Джейми.