Зовът на барабана [bg]

Мюлер се беше смалил, откакто го видях за последно. Цялата му плът се бе стопила; все още беше огромен, но вече по-скоро кокалест, отколкото мускулест. Взираше се в очите ми и те бяха единствената искра живот на лицето, което бе сбръчкано като смачкана хартия.

— Хер Мюлер — казах аз. Гласът ми прозвуча спокоен в собствените ми уши; надявах се и в неговите. — Wie geht Euch?[33]

Старецът се олюляваше пред мен, сякаш вечерният бриз можеше да го повали. Не знаех дали е изгубил коня си, или го е оставил под склона, но нямаше и следа от кон или муле.

Той пристъпи към мен и аз неволно отстъпих.

— Фрау Клара — каза и в гласа му имаше умолителна нотка.

Спрях, исках да извикам лорд Джон, но се поколебах. Нямаше да ме нарече по малко име, ако искаше да ме нарани.

— Те са мъртви — каза той. — Mein Mädchen. Mein Kind.[34] — Внезапно в кървясалите очи се събраха сълзи и се стекоха бавно по гънките на грубото му лице. Нещастието в очите му бе така огромно, че посегнах да хвана голямата му, осеяна с белези стара ръка.

— Знам — казах аз. — Съжалявам.

Той кимна отново, устата му се движеше. Остави ме да го отведа до пейката до вратата, където седна някак внезапно, сякаш краката вече не го държаха.

Вратата се отвори и Джон Грей излезе. Държеше пищова си, но когато поклатих глава, го плъзна веднага в ризата си. Старецът не беше пуснал ръката ми; дръпна я и ме накара да седна до него.

— Gnädige Frau — каза той, внезапно се обърна и ме прегърна, притисна ме здраво към мръсното си палто. Тресеше се от беззвучен плач и макар да знаех какво е сторил, аз също го прегърнах.

Миришеше ужасно, на киселата смрад на старост и на мъка, бира, пот и мръсотия, и накъде под всички тези миризми се усещаше дъх на засъхнала кръв. Потреперих, оплетена в мрежа от жалост, ужас и отвращение, но не можех да се отдръпна.

Накрая ме пусна и като че ли внезапно видя Джон Грей, който стоеше наблизо и не знаеше дали да се намеси. Старецът се стресна.

— Mein Gott! — възкликна той с ужас. — Er hat Masern![35] — Слънцето залязваше бързо, къпеше двора с кървава светлина. То озари лицето на Грей и подчерта тъмните петна по лицето му, озарявайки кожата му в червено.

Мюлер се обърна към мен и трескаво хвана лицето ми между огромните си грапави длани. Палците му галеха бузите ми и в хлътналите очи се появи облекчение, когато видя, че кожата ми е още чиста.

— Gott sei dank[36] — каза той и ме пусна. После започна да рови в палтото си, като трескаво добави нещо на немски, но не можах да разбера нищо.

— Казва, че се е страхувал, че ще е твърде късно, и се радва, че не е — каза Грей, щом видя изумлението ми. Огледа стария фермер с подозрение. — Казва, че ви е донесъл нещо… някакъв амулет. Той ще ви пази от проклятието и от болестта.

Старецът извади нещо увито в плат от дълбините на палтото си, сложи го в скута ми, като още дърдореше на немски.