Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
Клъбс се намръщи.
— Не ми харесват моралните ти принципи, терисецо. Никога не са ми харесвали. Нашата група — групата на Келсайър — се би за свободата на хората, защото така беше правилно.
— Защото сте вярвали, че е правилно — поправи го спокойно Сейзед.
— А ти кое смяташ за правилно, терисецо?
— Зависи — рече Сейзед. — Има много различни вярвания с различни ценности.
Клъбс кимна и се обърна, за да покаже, че спорът е приключил.
— Клъбс, почакай — обади се Хам. — Няма ли да му отговориш?
— Той каза достатъчно — заяви Клъбс. — Вярата му е един вид нагаждане. За него дори лорд Владетеля беше божество, защото хората го почитаха — или бяха принудени да го почитат. Не съм ли прав, терисецо?
— В известен смисъл, лорд Кладент — потвърди Сейзед. — Макар че лорд Владетеля беше по-скоро изключение.
— Но все още пазиш архиви и спомени за Стоманеното министерство и неговите обичаи, нали? — попита Хам.
— Да — призна Сейзед.
— Нагаждане — повтори презрително Клъбс. — Този глупак поне има достатъчно разум да избере едно нещо, в което да вярва.
— Не подценявайте вярата на другите само защото не я приемате, лорд Кладент — рече тихо Сейзед.
Клъбс изсумтя отново.
— Лесно ти е на теб, нали? Вярваш във всичко и никога не се налага да избираш.
— Бих казал — отвърна Сейзед, — че е много по-трудно да се вярва като мен, защото трябва едновременно да познавам и да приемам.
Клъбс махна с ръка и тръгна към стълбите.
— Твоя работа. Аз трябва да подготвя момчетата да умрат.
Сейзед се намръщи. Бриз се постара да го поуспокои — и да възвърне самочувствието му.
— Не му обръщай внимание, Сейз — рече Хам. — Напоследък всички сме напрегнати.
— Въпреки това той изтъкна солидни аргументи — досега не се бях изправял срещу подобни. До миналата година моите задължения изискваха да събирам, изучавам и помня. Все още ми е трудно да сравнявам една вяра с друга, дори ако тя възпява човек, за когото знам, че е бил смъртен.
Хам сви рамене.
— Кой знае? Може би Кел е някъде горе и ни гледа?
„Не — помисли си Бриз. — Ако беше там, сега ние нямаше да сме на това място — обречени в един град, който трябваше да спасим“.
— Както и да е — заяви Хам. — Все още бих искал да узная каква е причината за онзи дим.
Бриз погледна към лагера на колосите. Колоната бе твърде плътна, за да се издига от лагерните огньове.
— Шатрите?
Хам поклати глава.
— Ел каза, че там има само няколко шатри — не стигат за толкова гъст пушек. А и този огън гори от доста време.
„Сигурно вече няма особено значение“ — помисли Бриз.
Страф Венчър се закашля и се сви в креслото. Ръцете му бяха покрити с лепкава пот и трепереха.
Нямаше признаци на оздравяване.
Отначало бе предположил, че втрисането е страничен ефект на нервността му.
Беше прекарал тежка вечер — първо прати убийци на Зейн, а след това трябваше да се измъкне от ръцете на Мъглородната. Но през нощта втрисането не мина. Напротив, влоши се. Не бяха само нерви, сигурно го измъчваше някаква болест.
— Ваше величество! — провикна се някой отвън.
Страф се надигна и се помъчи да изглежда колкото се може по-достолепен. Въпреки това, когато влезе, вестоносецът се сепна от бледата му кожа и хлътналите му очи.
— А… милорд… — запъна се той.
— Говори, човече — отвърна Страф; мъчеше се да говори царствено, макар да не се чувстваше така. — Казвай!
— Конници, милорд. Напуснаха града!
— Какво? — попита Страф, отметна одеялото и се изправи. Едва не падна от силния световъртеж. — Защо не ми докладвахте?
— Те минаха много бързо, милорд — отвърна вестоносецът. — Едва имахме време да пратим преследвачи.
— Предполагам, че сте ги хванали? — попита Страф и се отпусна в креслото.
— Всъщност, милорд, те избягаха — каза уплашено вестоносецът.
— Какво?! — изрева гневно Страф. Усилието бе прекалено голямо. Световъртежът се върна, пред очите му изникнаха черни петна. Той се олюля, улови се за дръжките и се свлече в креслото.
— Повикайте знахаря! — извика вестоносецът. — Кралят е болен!
„Не — помисли Страф. — Споходи ме твърде бързо. Не може да е болест…“
Какво бе казал Зейн? Че хората не убиват бащите си…
Лъжец.
— Амаранта — изхърка Страф.
— Милорд? — повика го някой. Чудесно. Не беше сам.
— Амаранта — повтори той. — Да дойде…
— Вашата любовница, милорд?
Страф полагаше отчаяни усилия да запази съзнание. Скоро зрението му започна да се възстановява. До него се бе навел един от стражниците. Как се казваше? Грент.