Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Нямам намерение да си играя на любов, Джени.
— Аз не мисля, че си играеш. Според мен постъпваш много честно.
Робърт се изправи рязко, занесе чашата си до масичката на края на канапето и я остави.
— Да, но съм постъпвал и иначе, не помниш ли? Ще бъда откровен, Джени. Аз съм човек, комуто са необходими усилия, за да запази — как да кажа — разсъдъка си. — Сви рамене. — Затова дойдох тук. Животът ми е по-спокоен, отколкото в Ню Йорк. Разбирам се с колегите си. На Коледа бях с един от тях, с жена му и дъщеричката им и прекарахме добре. Но те не знаят какво ми струва това понякога, как имам чувството, че трябва непрекъснато да полагам усилия. — Млъкна и я погледна, надяваше се, че думите му не са останали без ефект.
Ако не друго, лицето й беше станало още по-спокойно.
— Всички ние трябва непрекъснато да полагаме усилия. Не ми казваш нищо ново.
Той въздъхна.
— Човек трябва да стои далеч от мен. Искам да разбереш това. Главата ми не е в ред.
— Кой ти го каза? Лекарите ли?
— Не, не лекарите. Жена ми, а тя би трябвало да знае, след като е живяла с мен.
— А когато отиде да се лекуваш? Когато си бил на деветнадесет години?
— Какво ми казаха лекарите тогава? Казаха ми, че това е реакция на слаб човек срещу трудно детство. На слаб човек. Получих криза, да. Това не е ли типично за слабите хора?
— Какво направи?
— Трябваше да напусна университета за известно време. Една нощ отидох да се къпя в езерото както бях с дрехите си, просто ми се прииска да го сторя. Почти бях решил да се самоубия и се опитах да го направя, но само се опитах. Един полицай се намеси. Помислиха, че съм пиян. Отървах се с глоба и една нощ в затвора. Твърдяха, че съм пиян, и аз не го отрекох. А защо според теб полицаите решиха, че съм пиян? Заради налудничавите неща, които им наговорих. — Изглеждаше невъзможно човек да убеди. Чудеше се какво още да й каже. — Веднъж насочих пушка срещу жена си. Беше легнала да спи. Седнах срещу нея, взех ловната й пушка и я насочих. Беше заредена. — В действителност пушката не беше заредена. Млъкна, за да си поеме въздух, без да снема поглед от Джени. Тя бе леко намръщена, но по лицето й нямаше уплаха, само съсредоточеност.
— И какво стана?
— Нищо. Направих го само за да видя, да се убедя, че никога няма да дръпна спусъка. Бяхме се скарали малко преди това. Този ден си помислих: „Толкова я мразя, че бих могъл да я убия, за да й отмъстя за всичко, което ми наговори.“ Но когато седнах срещу нея с пушката и видях тялото й в мерника, си помислих, че не си заслужава да убиеш човек заради когото или каквото и да било.
— Ами ето, значи си разбрал това.
— Да, но представи си, че се събуждаш и виждаш човек с пушка, насочена срещу теб. Какво според теб си е помислила жена ми? Какво според теб си помислиха хората, когато им разказа случката? А тя я разказа на доста хора. Казваше, че съм потиснат и мрачен и че някой ден ще извърша убийство. Казваше, че съм искал да я убия. Кой знае, може и да съм искал.
Тя се пресегна и взе цигарите му от масичката. Робърт й запали цигарата.
— Още не си ми казал нищо, което е наистина потресаващо.
— Не съм ли? А ти какво искаш? Вампири?
— Какво се случи, когато напусна университета?
— Всъщност загубих само един семестър и през това време ходих на психотерапия. Междувременно се залових и за работа — вършех какво ли не. Когато се върнах в университета, се настаних у един приятел, с когото учехме заедно. Той живееше близо до университета заедно с родителите си. Имаше братче и сестричка и у тях цареше пълен хаос. — Робърт се усмихна. — Но въпреки всичко чувствувах, че имам дом, разбираш ли? Не би ме разбрала, ако не ти се е случвало да нямаш дом. Живеех в мъничка самостоятелна стая и само в много редки случаи можех да уча цял час без прекъсване, тъй като децата непрекъснато влизаха и излизаха, но когато с Кърмит оставахме да четем до късно, майка му идваше към полунощ да ни донесе баница, кейк и мляко. Звучи смешно, но за мен това беше дом, какъвто нямах при майка си и баща си. Не че обвинявам майка си. С баща ми не й беше никак леко и тя се стараеше, но не можеше да съгради нещо здраво от онова, с което разполагаше: баща ми пиеше много и над нея непрекъснато висеше заплахата да се разведе или да бъде изоставена. Не знам дали се изразявам ясно. Сигурно не.
— Какво стана с Кърмит?
— Почина. — Робърт запали нова цигара. — Загина при злополука в Аляска. Служихме заедно — бяхме си уредили да ни изпратят в едно поделение. Мислехме, че могат да ни изпратят в Корея, но не видяхме нито Корея, нито истински бой. Кърмит загина от рикошет. Ударил го в гърба. Случи се една сутрин. Отидох за кафе и го оставих само за пет минути. Когато се върнах, намерих го мъртъв на земята, а около него се бяха събрали няколко души. — Робърт изведнъж се почувствува неудобно от сериозния й, прикован в него поглед. От години не беше споменавал името на Кърмит, нито пък бе разказвал за смъртта му на нюйоркските си приятели. Добави: — Веднага щом се уволних, заминах за Ню Йорк.