Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Моля за извинение — прошепна Свенсон. — Аз съм на служба при принца на Мекленбург, който, сигурно знаете, е сгоден за госпожица Вандаариф. — Посочи униформата си. — Случи се нещо непредвидено, всъщност насилие, както виждате по лицето ми…
Мъжът кимна, но беше ясно, че това е причина по-скоро да избяга от Свенсон, отколкото да му повярва.
— Трябва да се видя с принца. Той трябва да е с госпожица Вандаариф и с баща й, но разбирате, че не мога да го направя в такава тълпа, без да причиня смут и бъркотия, която, уверявам ви, би била опасна за всички. — Огледа се и заговори още по-тихо: — Възможно е да има още тайни агенти на свобода…
— Така ли? — отговори мъжът, явно облекчен, че има какво да каже. — Чух, че заловили един!
Свенсон кимна знаещо.
— Да. Но може да има и други. Трябва да докладвам. Бихте ли — много ми е неудобно да ви моля, но бихте ли се съгласили да ми заемете наметалото си? Разбира се, ще спомена името ви на принца и на приближените му, естествено, на заместник-министъра, на графа, на графинята…
— Познавате графинята? — ахна мъжът и рискува да хвърли виновен поглед през рамо към жената, която го чакаше под арката.
— О, да! — Свенсон се усмихна, наведе се и прошепна в ухото му: — Ако желаете, ще ви запозная. Тя е… несравнима.
С черното наметало, което скриваше униформата му и петната по нея, и с черната маска, която бе взел от Флаус, докторът се гмурна в тълпата, поела към балната зала, като безцеремонно си проправяше път и отговаряше на всяко оплакване на отсечен немски. Вдигна поглед и видя тавана на балната зала през следващата арка, но преди да стигне дотам, чу високи гласове, а после остър заповеднически вик:
— Отворете вратите!
Гласът на графинята.
Свенсон чу как вратата се отваря. В предните редици гости се надигна тревожен шепот… а после настана напрегнато мълчание. Но кой беше влязъл? Какво ставаше?
Той се заблъска напред още по-невъзпитано, мина под арката и влезе в балната зала. Беше претъпкана с гости, които отстъпваха назад, все едно правеха място на някого в средата на помещението. Някаква жена изпищя, после друга — но бързо млъкнаха. Доктор Свенсон си запроправя път напред и стигна до редица драгуни, с гръб към него. Не, не беше редица — беше пръстен около празно пространство в средата на залата.
А в центъра на оформения от драгуните кръг стоеше граф Д’Орканч и…
Докторът замръзна.
Кардинал Чан беше на четири крака, от устата му се стичаше лига. Над него стоеше гола жена — приличаше на жива скулптура от синьо стъкло. Графът я водеше на каишка. Свенсон примигна и преглътна. Това беше жената от оранжерията — Анжелик! Или поне нейното тяло, нейната коса… Призля му дори само от мисълта за това, което е направил Д’Орканч, да не говорим как го бе направил. Очите му смаяно се преместиха на Чан. Възможно ли беше да е изтърпял повече беди от него? Беше блед, опръскан с кръв, яркото му палто беше съдрано, изпоцапано и изгорено. Очите на Свенсон се стрелнаха покрай Чан към един издигнат подиум — всичките му врагове се бяха подредили там: графинята, Крабе (но без Баскомб, което бе странно), Сонк, и Карл-Хорст също, хванал под ръка русата жена от театъра. Както се бе страхувал, Лидия Вандаариф бе инструмент в ръцете на Кликата също като баща си.
Отново се надигна шепот като съскането на прииждаща вълна и тълпата се раздели, за да пусне други две жени да влязат в кръга зад Чан. Първата бе облечена със семпла тъмна рокля и носеше черна маска и черна панделка в косата. Зад нея вървеше жена с кестенява коса, облечена с бели копринени дрехи. Госпожица Темпъл. Чан я видя и се надигна на колене. Жената в черно свали маската на госпожица Темпъл и Свенсон ахна. На лицето й ясно се виждаха белезите от Процеса.
С крайчеца на окото си видя как Аспиш вдига някаква палка. Замахна и Чан се строполи на пода. Аспиш кимна на двама драгуни и им посочи мястото, откъдето бяха влезли жените.
Извлякоха Чан. Госпожица Темпъл дори не го погледна.
Съюзниците му бяха разбити. Единият бе надвит физически, другата в ума й, и трябваше да признае, че и за двамата нямаше надежда за спасение или възстановяване. А щом бяха победили госпожица Темпъл, какво освен смърт или същото робство бяха отредили на Елоиз? Защо ги бе изоставил? Пак се беше провалил — нещастията следваха едно след друго! Чантата… ако успееше да предаде чантата в ръцете на някое друго правителство — поне още някой щеше да научи… но застанал насред претъпканата бална зала, доктор Свенсон знаеше, че това е поредната напразна надежда. Имаше нищожен шанс да избяга от къщата, а още по-малко да стигне до границата или до някой кораб… не знаеше какво да прави. Погледна подиума, присви очи към превзетата усмивка на принца. Ако имаше оръжие, щеше да стреля — ако успееше да убие принца и още един или двама от тях, щеше да е достатъчно… но дори този самопожертвователен жест му бе отказан.