Изповядвам

* * *

Седнал пред сините очи и съвършената кожа на Лаура, Адриа остави половината спагети в чинията си. Всъщност никой от двамата не беше отворил уста. Лаура напълни чашата му с вода и той й благодари с жест.

– Как е, как върви животът? – попита Адриа с приветливо изражение, сякаш вече можеха да си бъбрят спокойно.

– Добре. Заминавам за петнайсет дни в Алгарве457.

– Страхотно! А този Тодо е малко превъртял, нали?

– Защо?

След няколко минути стигнаха до заключението, че наистина, малко така е; и по-добре да не разправяш разни работи за книгата ми, която още не съществува, защото няма нищо по-неприятно от това да пишеш, като знаеш, че всички чакат да видят дали ще можеш да свържеш Вико с Люл и всичко останало.

– Прекалено много говоря, знам си го.

И за да покаже, че е така, му разказа, че се е запознала с едни много симпатични хора и ще се срещне с тях в Алгарве, правят обиколка на Полуострова с велосипеди и...

– И ти ли караш велосипед?

– Минало ми е времето. Отивам да се излегна на плажа. Да се откъсна от неприятностите във факултета.

– И малко да пофлиртуваш.

Тя не отговори. Само го погледна, за да разбере какво ми става, защото вие, жените, имате способността да разбирате всичко, нещо, за което винаги съм завиждал.

Не знам какво да кажа, Сара. Но стана така. В апартамента на Лаура, мъничък, но винаги чист, цареше умерен безпорядък, най-вече в спалнята. Безпорядък, но не хаотичен, като при човек, готвещ се за път. Дрехи на купчини, обувки, изложени на показ, два туристически пътеводителя и фотоапарат. Като куче и котка, взеха да се преструват.

– Този апарат електронен ли е? – попита Адриа, като го държеше недоверчиво.

– Аха. Дигитален.

– Ти винаги си с последното изобретение.

Лаура свали обувките си, както стоеше, и си сложи някакви чехли, които много й отиваха.

– А ти сигурно още си с „Лайка“.

– Нямам. Никога не съм имал.

– А спомените?

– Тук. – Адриа посочи главата си. – Няма грешка. И винаги са подръка.