Съдбовният кораб [bg]

— Но го правиш, нали?

Уинтроу въздъхна.

— Да. Така е. Понякога, нощем, когато се опитам да медитирам, когато се опитам да намеря мястото си в неговия свят, не мога да накарам всичко да си пасне. — Той избута мократа коса от лицето си и я погледна открито. — Нещо в Кенит липсва. Усещам го, но не мога да го назова.

По лицето ѝ премина сянка на гняв.

— Може би липсата не идва от него, а от теб. Може би губиш вяра всеки път, когато отреденият ти от Са път те отведе някъде, където не искаш да отидеш.

Думите ѝ го вцепениха. Никога не бе очаквал да чуе подобен укор от нея, камо ли да му прозвучи толкова вярно. Тя продължи:

— Кенит има своите недостатъци. Но трябва да гледаме какво постига въпреки всички свои съмнения и мъки. — Очите ѝ се стрелнаха обвинително нагоре към неговите. — Или мислиш, че един мъж първо трябва да стане съвършен, преди да може да прави добро?

— Ръката на Са пасва около всеки инструмент — промълви той. После, миг по-късно, избухна: — Но защо трябва да ми отнема кораба? Не само да ми я вземе, а и да я промени в създание, което дори не разпознавам? Защо трябва да убива онези, които дойдоха просто да ни отведат у дома? Това е, което не разбирам, Ета, и никога няма да го разбера!

— Може би защото вече си решил, че няма да го разбереш? — Тя удържа погледа му. — Прочетох в една книга, която ти ми даде, че думите ни оформят нашата реалност. Погледни какво направиха думите ти на битието точно сега. Ти го преправи така, че да го превърнеш в несправедливост спрямо теб. Твоят кораб казваш. Така ли е? Била ли е някога нечий кораб? Или е била живо същество, пленено в непознато тяло, а после обявено за притежание? Променил ли я е Кенит, или просто я е освободил да стане отново истинското си аз? Откъде знаеш, че е убил онези, които са дошли да те освободят, ако наистина такова е било намерението им? Засега не знаем нищо. Въпреки това ти вече си решил, че ти е направена несправедливост, за да можеш да подхраниш гнева си и да се почувстваш оправдан. Това е толкова добре, колкото и да тънеш в самосъжаление. — Гласът ѝ бе ставал все по-гневен. Сега стисна здраво устни и се извърна от него. — Исках да споделя нещо с теб, нещо, което трябва да остане в тайна между нас. Сега се питам дали смея или дали ти ще намериш начин да го превърнеш в нещо, което не е.