![Съдбовният кораб [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/7/0/sdbovniyat-korab-bg-download.jpg)
Съдбовният кораб [bg]
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Сага за живите кораби #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: „Ем Би Джи Тойс“
- ISBN: 978-954-2989-84-4
- Переводчик: Катрин Якимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Съдбовният кораб [bg]». Краткое содержание книги:
— Като в старите истории — успя да каже Уинтроу. — Предсказания за бъдещи чудеса.
Тя се извърна от него, ненадейно засрамена да има такива големи мечти за детето си. Уинтроу направи храбро усилие да остави настрана нараненото момче и да ѝ заговори едновременно като мъж и жрец.
— Нямам никакви пророчества за теб, Ета. Никакви пратени от Са предсказания, никакво проникновено предзнаменование. Вярвам, че ако това дете е предопределено за величие, наследството му ще дойде точно толкова от теб, колкото и от баща му. Точно сега виждам това в теб: че независимо какво видят или не видят другите хора в детето ти, то винаги ще властва над твоето сърце. Ти ще видиш неговата значимост много преди всички останали и ще знаеш, че най-добрата отличителна черта, която ще притежава, ще е просто да бъде себе си. Едно дете се утвърждава заради одобрението на родителите си. Твоето бебе вече има този дар от теб.
Думите му я завладяха сякаш бе изрекъл пророчество. Тя засия.
— Нямам търпение да видя изражението на Кенит, когато му кажа.
Уинтроу пое дълбоко въздух. Изпълни го увереност и ако Са изобщо го вдъхновяваше да говори, той бе уверен, че това беше именно тогава.
— Съветвам те да запазиш новината в тайна за известно време. В момента съзнанието му е изпълнено с тревоги. Изчакай време, когато наистина ще се нуждае да го чуе.
— Вероятно си прав — каза тя със съжаление.
Уинтроу се съмняваше, че ще го послуша.
Неочакваната буря, която ги бе заплашвала цял ден, ги беше застигнала. Парагон вдигна лице нагоре и вкуси последния дъжд, който някога щеше да усети. Развълнуваните вълни се блъскаха в него, но не успяваха да го разтърсят, тъй като тежкото му тяло потъваше все по-надълбоко. Тропането по капака на люка беше отслабнало. Подхранваните с масло пламъци, които Кенит бе разпалил, димяха и воняха в дъжда, но продължаваха да горят. От време на време се чуваше трясък, тъй като обгорени части от такелажа се отделяха и падаха на палубата му. Той игнорираше всичко. Потъваше вътре в себе си, към място, по-дълбоко от което и да е океанско дъно.
Янтар плачеше вътре в него. Това беше трудно за понасяне. Не бе осъзнал колко много беше започнал да я цени. И Клеф. И Брашън, така горд да бъде негов капитан. Той решително изблъска подобни мисли настрана. Не биваше да им се поддава сега. Под палубата, майсторката бе допълзяла колкото може по-напред към носа му. Въпреки болката от изгарянията ѝ, тя се бе завлякла през студената вода, която пълнеше трюма му. Искаше му се да се беше предала на вкочаняващата вода — щеше да бъде по-милостив край. Но тя беше жива, вкопчена във форщевена му, и говореше едва-едва. Той се задържаше настрани от нея.
В него се бутна една змия.
— Ей! Глупако! Нима просто ще ги оставиш да ти причинят това? — Тонът на създанието беше презрителен. — Събуди се. Имаш толкова право да живееш, колкото и тя.
— Имам също толкова право и да умра — отвърна Парагон и му се прииска да не беше се разбуждал, за да проговори, тъй като сега до него достигаха и измъчените думи на Янтар.
— Парагон. Парагон, не искам да умра. Не така. Не и като оставям всичката си работа недовършена. Моля те, корабе. Моля те, не го прави. — Тя плачеше и сълзите ѝ го пареха силно като змийска отрова.
— Никой няма правото да умира безполезно — обяви змията. Сега Парагон разпозна гласа му. Той беше този, който бе изкрещял подигравателно на другите змии, докато те го нападаха. Змията отново мушна Парагон с глава. Беше досадно.
— Умирането е най-полезното нещо, което мога да направя за Кенит — напомни си Парагон и направи усилие отново да се успокои.
Змията притисна глава в наклонения корпус на Парагон и натисна силно.
— Не говоря за „Кенит“. Говоря за това да бъдеш полезен на вида си. Мълния се хвали, че само тя може да ни отведе у дома и да ни защити. Аз не ѝ вярвам. Спомените ми помнят много водачи и пазители. Несъмнено това, което един може да направи добре, двама могат още по-добре. Защо е така готова да те убие, за да задоволи този „Кенит“? Защо който и да е от двама ви изобщо го е грижа за него?
— Тя иска да умра, за да задоволи Кенит? — Думите се отрониха бавно от Парагон. Не можеше да им придаде усещане. Със сигурност това беше печалната воля на Кенит за него и нямаше нищо общо с Вивачия или Мълния, както се зовеше сега.
Освен ако не искаше Кенит за себе си. Освен ако не искаше да разкара Парагон, за да няма съперници. Може би Кенит го бе заблудил. Може би Кенит го искаше мъртъв, за да може да бъде с Вивачия.