Гаснещ зрак [bg]

Къде във всичко това е животът, който исках? Победата на мира шепнеше толкова много обещания. Кагамандра, трябваше да избягаме. Заедно, на запад, в земите на азатанаите или дори на Бягащите псета. Трябваше да прокълнем завета на мира — ти с твоята обещана съпруга, която не обичаш, аз — с бъдеще, празно от страст. Мирът трябваше да ни спечели повече. Трябваше да ни спечели смекчаване на всичко онова сурово и кораво вътре в нас, да уталожи жестокостта, в която всички виждахме необходимо оръжие във война.

Но твърде много от нас погледнаха с гняв на тези прости украси, на тези тихи покои. Твърде много от нас все още стискаха оголеното желязо, докато навлизахме във владенията на мира, изпълнени с надеждата да живеем мирен живот.

Изпитвахме презрение към такъв живот, към такова живуркане. Беше под нашето достойнство, нали ние, воините, сме предвестници на кръв и смърт. Можехме да видим в очите им — в очите на любимите ни, на отчуждените приятели, съпрузи и съпруги, — че те не знаят нищо. Нищо за онова, което наистина бе важно, наистина си струваше. Те бяха невежи за дълбините на лишението. Виждахме ги като глупци, а след това, щом душите ни се вкоравиха в самотата, която сами си наложихме, ги видяхме като жертви, не по-различни от врагове на бойно поле.

За нас те бяха слепи за продължаващата война — онази, която продължавахме да водим, онази, която остави душите ни ранени, кървящи и след това — покрити с белези. Онази, която ни крещеше, искаше от нас да се развихрим, искаше взрив от насилие. Макар и само за да разбием тази крехка илюзия за мир, на която не се доверихме.

Но аз мечтаех да съм сред тях, далече от убийствата и ужаса. Мечтаех за мир във всеки миг на войната, в която живеех.

Защо, тогава, не можах да го намеря? Защо всичко това изглеждаше толкова слабо, толкова безнадеждно глупаво? Толкова… фалшиво?“

Следотърсачите от двете ѝ страни започнаха да стягат обръча, а онези отзад бяха толкова близо, че вече чуваше тупащите им стъпки. Отчаяна, Шаренас се огледа за място, където да даде последен отпор — ствола на някое старо дърво, стена от корени на съборен от буря гигант, — но нищо такова нямаше наблизо. Беше сред горичка от млад кучешки дрян, брястове и брезички.

Войникът вляво от нея нададе приглушен вик. Тя се обърна рязко натам, но не можа да го види.

В този миг двамата зад нея се втурнаха напред, а третият съгледвач затича, за да я нападне във фланг.

С пресъхнала уста — дръжката на меча бе хлъзгава в ръката ѝ, — Шаренас се завъртя рязко към нападателите си.

И двете бяха жени, при това познати, но сега омраза изкривяваше лицата им и очите им бяха пълни с кръв.

Нямаше никакъв разговор, нито пауза в атаката им.

Блеснаха мечове. Тя парира единия, отклони го, докато отстъпваше настрани, за да избегне другия. В този момент третият преследвач стигна до нея и се хвърли с меча напред.