Драконите на сломеното слънце [bg]

Минотавърът се движеше с невероятна бързина и макар единият да тичаше, а другият да яздеше кон, изглеждаше така, сякаш създанието ще го достигне много преди да е заловил водачката. Младежът прехвърли вниманието си към момичето. Явно още не подозираше за приближаването му и оставаше в пълно неведение за връхлитащата опасност. Сега наблюдаваше минотавъра.

— Галдар! — извика внезапно тя. Гласът й бе красив и звънък, и необяснимо дълбок. — Помни клетвата си.

Думите й отекнаха над писъците и трясъка на стомана в стомана. И като че се забиха право в гърдите на подивялото създание. Минотавърът спря лудешкия си бяг и се втренчи умолително в нея.

Тя не трепна, или поне така изглеждаше. Водачката отмести очи от него и ги насочи към небесата. Минотавърът нададе яростен рев и разгневено заби меча си в царевичното поле. Острието на оръжието потъна наполовина до дръжката в земята.

Силван препусна по склона на невисокото възвишение. Момичето най-сетне го погледна.

Очи с цвят на кехлибар. Младият крал никога не беше виждал такива. Очите й не го отблъскваха, а по-скоро привличаха. Яздеше право към нея, но не виждаше нищо друго, освен тях. Струваше му се, че препуска към самите им дълбини.

Тя откачи утринната звезда, подхвърли оръжието в ръка, за да усети тежестта му и зачака без страх.

Конят на Силван изкачи последните няколко крачки до билото на възвишението и се изравни с нея. Водачката замахна с бойния чук срещу младежа, но той отби удара й с лекота, като изрита оръжието с крак. Още един ритник изби чука от ръката й и я накара да политне назад, да изгуби напълно равновесие и да падне на земята. В същия миг отрядът на краля я обкръжи напълно. Знаменосецът падна посечен. Елфите направиха опит да уловят коня, но бяха принудени да отстъпят пред копитата му. Животното се освободи от безжизнената ръка на убития и се впусна към бойното поле, сякаш възнамеряваше да вземе участие в битката дори и без ездач.

Момичето лежеше зашеметено на земята. Беше покрита с кръв, но не можеше да се разбере дали е нейна или на обезглавения знаменосец.

Силван разярено нареди на елфите да се отдръпнат, за да не я стъпчат. Той скочи от седлото, изтича до нея и я вдигна на ръце. Тя простена. Очите й потрепнаха. Младият крал облекчено си пое дъх. Беше жива.

— Дайте я на мен, Ваше величество — предложи командирът.

Силван се възпротиви. Той сложи момичето на седлото и сам се метна зад нея. Обви я здраво с една ръка и улови юздите с другата. Главата й лежеше отпуснато на сребърния му нагръдник. Никога през живота си не бе виждал лице с толкова деликатни, тъй съвършено оформени черти. Той я прегърна нежно и загрижено.

— Тръгвайте! — нареди на останалите и сам препусна към гората.

Пътьом подминаха минотавъра, който стоеше на колене до забития си в земята меч и скръбно бе свел глава.