Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Не може да бъдеш възстановен, ако първо не си пречупен.
— Забелязвам, че напоследък си се настроила много философски.
„Повече, отколкото забелязваш.“
— Кажи ми, че не си разбрал никакви истини, Хеборик.
Той изсумтя.
— О, да, разбрах една. Че истини няма. След години ще го разбереш сама, когато сянката на Гуглата се просне на пътя ти.
— Има истини — намеси се Леоман пред тях, без да се спира или обръща. — Рараку. Дрижна. Вихърът и Апокалипсисът. Оръжието в ръката ти, течащата кръв.
— Не ти причини пътуването ни, Леоман — изръмжа Хеборик.
— Вашето пътуване е прерождение — както каза тя — и затова е имало болка. Само глупци биха очаквали нещо друго.
Старецът не отвърна.
Вървяха през гробовната тишина на града. Основите и ниските зидове, останали от вътрешните стени, очертаваха плановете на постройките от двете им страни. В разположението на булевардите и уличките се забелязваше прецизно геометрично планиране — полукръгли концентрични дъги с плоската страна на самото пристанище. Отпред се виждаха останки от голяма дворцова сграда; масивните камъни в центъра бяха устояли в по-голяма степен на многовековната ерозия.
Фелисин се озърна към Хеборик.
— Още ли те измъчват духове?
— Чак измъчен не съм, момиче. Тук не се е развихряла голяма жестокост. Само тъга, а дори и тя е била само подмолна. Градовете умират; градовете подражават на цикъла, присъщ на всяко живо същество: раждане, бурна младост, зрялост, старост, а накрая… прах и чирепи. През последното столетие на този град морето вече се е отдръпвало, а в същото време се е появило някакво ново влияние, чуждо. Имало е период на възраждане — доказателството за него ще видим по-нататък, в пристанището — но той продължил много кратко. — Помълча десетина крачки. — Знаеш ли, Фелисин, започвам като че ли да разбирам нещо за живота на асцендентите. Да живееш стотици, а после — хиляди години. Да бъдеш свидетел на това процъфтяване и на целия му суетен блясък… ах, чудно ли е тогава, че сърцата им стават толкова корави и студени?
— Това пътешествие те доведе по-близо до твоя бог, Хеборик.
Думите й го стъписаха и той се умълча.
Щом излязоха на пристанището, Фелисин видя за какво беше намекнал Хеборик. Някогашният залив беше пресъхнал, покрит с утаена сол, но беше прорязан от четири циклопски канала, които се изпъваха напред и чезнеха в мъглите. Всеки канал беше широк колкото три градски улици и почти толкова дълбок.
— Последните кораби са отплавали по тези канали — заговори Хеборик до нея. — Най-тежките транспортни съдове са засядали в дъната на далечните устия и са можели да продължат само като изчакат върха на прилива. Останали са няколко хиляди граждани, докато не пресъхнали акведуктите. Това е една история на Рараку, но уви, не единствената, а другите са много по-жестоки и кървави. И все пак се чудя, коя от тях е по-трагичната?
— Хабиш си мислите по минало… — намеси се Леоман, но бе прекъснат от вика на тоблакая. Гигантът се беше появил до входа на един от каналите. Пустинният воин млъкна и тръгна към приятеля си.
Фелисин понечи да го последва, но Хеборик хвана ръката й с щипещия, хладен допир на невидимата си длан. Изчака, докато Леоман се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чуе, и каза:
— Имам страхове, момиче…
— Не съм изненадана — прекъсна го тя. — Тоблакаят иска да те убие.
— Не става дума за тоя глупак. Имам предвид Леоман.
— Той е бил телохранител на Ша’ик. Ако ще се превръщам в нея, нямам причини да се съмнявам във верността му, Хеборик. Единственото ми притеснение е, че двамата с тоблакая не са успели да опазят Ша’ик първия път.
— Леоман изобщо не е фанатик — каза бившият жрец. — О, той може много добре да издава подходящите звуци, за да те накара да повярваш в противното, но у него има някакво двуличие. И за миг не мога да повярвам, че мисли, че ти наистина си преродената Ша’ик. Простият факт е, че въстанието има нужда от фигурантка — млада, силна, а не онази изнемощяла старица, каквато трябва да е била Ша’ик — дъх на Гуглата, тя е била сила в тази пустиня преди двайсет и пет години. Човек спокойно може да допусне възможността тези двама телохранители да не са се потили много в усилието си да я опазят.
Тя го погледна. Завихрените шарки на татуировката почти се бяха втвърдили по обруленото му жабешко лице. Очите му бяха зачервени и обкръжени от засъхнала слуз, гледците им бяха покрити със сива патина.
— В такъв случай мога също така да заключа, че този път ще имат много повече основание да се стараят.
— Стига да играеш тяхната игра. Играта на Леоман, за да бъда по-точен. Той е този, който ще говори за теб пред войската и стана — ако има повод, ще намекне за съмнения и те ще те разкъсат…