Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Присвит до Фидлър, Маппо гледаше катерещия се по порутената крайморска стена Икариум. Крокъс стоеше точно зад него, близо до вързаните коне. След последното им ядене младежът беше потънал в странно мълчание, в движенията му се долавяше известна пестеливост, сякаш сам се беше оковал в клетвата си за търпение. И като че ли несъзнателно, беше започнал да подражава на Икариум, в реч и в жестове. Когато за пръв път забеляза това, Маппо нито го досмеша, нито остана недоволен. Присъствието на джага винаги беше завладяващо, още повече че се държеше искрено, без никакви преструвки и превземки.
„Все пак по-добре щеше да е ако Крокъс се вглеждаше във Фидлър. Този войник посвоему е истинско чудо.“
— Икариум се катери така, сякаш знае къде отива — подхвърли сапьорът.
— И аз стигнах до това заключение — унило отвърна Маппо.
— Бил ли си тук преди?
— Не съм, Фидлър. Но Икариум… е, той е обикалял по тази земя преди много време.
— Като е било толкова отдавна, как е разбрал, че е бил тук?
Треллът поклати глава. Не би трябвало да е разбрал. „Никога досега не се беше случвало. Да не би да рухнаха онези благословени прегради? Кралице на сънищата, върни на Икариум блаженото незнание. Моля те…“
— Я да идем при него — каза Фидлър и бавно се надигна.
— Аз не бих…
— Както искаш — отвърна войникът и тръгна след джага, който вече се беше скрил сред обраслите с тръни руини на града отвъд крайморската стена. След малко Крокъс също закрачи след сапьора.
Треллът помръкна. „Изглежда, вече остарявам, щом се оставям така на страха.“ Въздъхна, надигна се и пое след двамата.
Склонът, натрупан в основата на стената, поддаваше под краката им — коварна грамада от потрошено дърво, парчета мазилка и чирепи. Някъде по средата Фидлър изсумтя, спря и измъкна къс посивяло дърво.
— Да помисля… Всичкото това дърво е станало на камък.
— Вкаменяване — каза Крокъс. — Чичо ми веднъж ми описа процеса. Но би трябвало да отнеме десетки хиляди години.
— Е, някой Върховен маг на Лабиринта на Д’рисс може да ти го направи, докато мигнеш.
Маппо се наведе и вдигна един чиреп. Не много по-дебел от яйчена черупка, небесносин и много твърд. На повърхността, със зелено очертание и запълнена с черно, се виждаше изрисувана фигура. Изображението беше грубо и стилизирано, но фигурата несъмнено беше човешка. Огледа го и го пусна.
— Този град е бил мъртъв, преди морето да изсъхне — заяви Фидлър и продължи да се катери.
— Как разбра? — подвикна му отдолу Крокъс.
— Защото всичко е отмито от водата, момче. Вълни са съборили тази морска стена. Век след век. Отраснал съм в пристанищен град все пак. Виждал съм какво може да направи водата. Императорът беше наредил да се пресуши Малазкият залив, преди да се построят имперските пристани — показаха се стари вълноломи и така нататък. — Стигна горе и спря да си поеме дъх. — Всички видяха, че Малаз е по-стар, отколкото някой може да си представи.
— И че оттогава морското равнище се е вдигнало — подхвърли Маппо.
— Да.
Щом стигнаха горе, градът се разстла пред очите им. Макар руините да бяха почти заличени от времето, личеше, че е унищожен умишлено. Всяка постройка беше съборена почти до основи — дело на опустошителна сила и ярост. Трънливи храсти запълваха всяко останало открито пространство, а ниските чворести дървета се бяха впили в каменните отломки.
Късове от мраморни статуи лежаха пръснати навсякъде, все в онзи суров стил, който Маппо беше видял върху чирепа. Треллът започна да долавя нещо познато в начина, по който бяха изобразени тези човешки фигури.
„Легенда, разказвана на Джаг Одан… приказка, разправяна от старците в моето племе…“
Икариум не се виждаше никакъв.
— Сега накъде? — попита Фидлър.
Тънък вопъл прониза ума му и по тъмната му кожа изби пот. Маппо пристъпи напред.
— Надуши нещо, а?
Едва чу въпроса на сапьора.
От това, което беше останало, трудно можеше да се различи планът на града, но Маппо тръгна по картата, която беше в ума му, изписана от спомена за легендата, от ритъма й, от точното му отмерване, когато я редяха на грубоватата, кънтяща архаична реч на трелл. Народът, непритежаващ писмо, използваше устното слово с невероятно съвършенство. Думите се превръщаха в числа, числата — в кодове, кодовете — във формули. Думите съдържаха тайни карти, измерваха разстояния, описваха плана на смъртни умове, истории, градове, континенти и Лабиринти.