Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Една мазолеста ръка падна на рамото на Маппо, стисна го силно за миг, след което се отдръпна и Фидлър го подмина.
— За мен отговорът е съвсем ясен — промълви войникът, спрял се до джага. — Сила на асцендент. Гневът на бог или на богиня е развихрил това опустошение. Колко сказания си слушал за древни империи, стигнали твърде далеч в гордостта си? Кои са били Седемте святи преди всичко? Които и да са били, тук те са били почитани, в този град, а несъмнено и в градовете, негови побратими из цяла Рараку. Седем трона — виж гнева, който се и изсипал над всеки от тях. На мен ми изглежда… лично. Тук е изплющяла ръката на бог или на богиня, Икариум — но който и да е бил, след това се е отдръпнал от смъртните умове, защото аз поне не мога да се сетя за който и да е асцендент, способен да изсипе такава мощ, каквато виждаме тук…
— О, могли са — каза Икариум с подновена живост в гласа, — но оттогава са разбрали колко по-ценно е коварството в намесата в делата на смъртните — старият начин е бил твърде опасен във всяко отношение. Подозирам, че даде отговор на въпроса ми, Фидлър…
Сапьорът сви рамене.
Маппо усети как сърцето му се укроти. „Просто не мисли повече за този самотен оцелял артефакт, Икариум.“ Той потръпна и въздъхна дълбоко. Погледна Крокъс. Момъкът гледаше всичко с такова нехайно безразличие, че треллът се зачуди дали е добре с ума.
— Деветдесет и четири хиляди години… трябва да е някаква грешка — промълви Икариум. Обърна се и се усмихна вяло на трелла.
Очите на Маппо се навлажниха от сълзи. Той кимна и извърна глава, за да надмогне новия пристъп на жалост.
— Е — каза Фидлър, — дали да не продължим по дирите на Апсалар и баща й?
Икариум се съвзе и промълви:
— Да. Близо сме… до много неща, изглежда.
„Опасно пътуване, наистина.“
В нощта на сбогуването си, преди толкова столетия, в часовете, в които ритуално беше освободен от последните си клетви във вярност, Маппо бе коленичил пред най-старата жена на племето в тясната й опушена юрта.
— Трябва да знам повече — прошепна той. — Повече за тези Безименни, които толкова настоятелно искат това от мен. Вречени ли са в някой бог?
— Някога, но вече не — отвърна му старицата, извърнала очи. — Низвергнати, прокудени. По времето на Първата империя, която всъщност не била първата — защото Т’лан Имасс си присвоили тази титла много преди това. Били са лявата ръка, секта на дясната ръка — и двете водят, и трябва да плеснат. Но ето, че ония, що трябвало да останат Неназовани, навлизайки в загадки… — Старицата отсече с ръка, жест, който Маппо никога досега не беше виждал у стареите на племето. Джагътски жест, осъзна той стъписан. — Загадките на друг са ги отвлекли от пътя. Поклонили са се на друг господар. Това е всичко, което може да се каже.
— Кой е бил този нов господар?
Жената поклати глава и му обърна гръб.
— Чия сила е вложена в тоягите, които носят?
Не му отвърна.
С времето Маппо беше повярвал, че е намерил отговора на този въпрос. Но знанието не носеше утеха.
Бяха оставили далече зад гърба си древния остров и бяха навлезли дълбоко в глинестата низина. Слънцето бавно започна да гасне. Конете страдаха, имаха нужда от вода, каквато дори Икариум и Маппо с вещината си не можеха да намерят в пустинята. Треллът нямаше никаква представа как се справят Апсалар и баща й, но ето, че продължаваха да са далече пред тях, ден след ден.
„Тази диря няма нищо общо с Ша’ик. Отведени сме далече от местата, където се вихрят тези неща, далече от мястото, където беше убита Ша’ик, далече от оазиса. Фидлър знае коя е крайната ни цел. Извлякъл е това знание от тайните, които крие в себе си. Всъщност всички го подозираме, макар че никой не го изрича на глас — може би само Крокъс не го осъзнава, но е твърде възможно да подценявам младежа. Потънал е в себе си… — Маппо хвърли поглед към Фидлър. — Вървим към мястото, което си търсил през цялото време, войнико.“
Мракът се сгъстяваше над голия пейзаж, но все пак имаше достатъчно светлина, за да се види смразяващото сливане на следи. Пълчища соултейкън и д’айвърс, броят им беше ужасяващ, всички се събираха и продължаваха по стъпките на Апсалар и баща й.
Водеха конете за юздите. Крокъс беше изостанал на десетина крачки. Маппо почти не забеляза тази малка подробност, докато викът на даруджистанеца не го накара да се обърне светкавично. Крокъс беше на земята и се боричкаше с някакъв човек в прашния сумрак. По напуканата глина пробягваха сенки. Момъкът успя да прикове към земята онзи, с когото се бореше, и го стисна за китките.