Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Трябва да престанем да мислим — промълви Лъл. — Отдавна сме преминали тази граница. Сега просто съществуваме. Погледни животните ей там. Ние сме също като тях. Ти и аз, същите сме. Тътрим се под слънцето, ръчкат ни все натам, към мястото на заколението ни.
Дюйкър поклати глава.
— Нашето проклятие е в това, че не можем да познаем благодатта на това да си без ум, капитане. Боя се, че там, накъдето гледаш, няма да намериш спасение.
— Не търся спасение — изръмжа Лъл. — Само как да мога да продължа да вървя.
Приближиха се до ротата на капитана. Сред пехотата на Седма изпъкваше група безразборно въоръжени и снаряжени мъже и жени, може би петдесетина. Всички лица се извърнаха с очакване към Лъл и Дюйкър.
— Време е да бъда пак капитан — измърмори под нос Лъл, толкова обезсърчено, че тонът му жегна сърцето на историка.
Един сержант подаде отсечена команда и дрипавата войнишка сбирщина направи жалко усилие да застане мирно. Лъл изгледа всички и бавно слезе от коня.
— Преди половин година вие коленичехте пред чистокръвни — почна капитанът. — Свеждахте очи и вкусът на прахта по подовете бе на езиците ви. Излагахте гърбовете си на камшиците и светът ви беше високи стени и мръсни коптори, в които се любехте и раждахте деца, които ги чакаше същото бъдеще. Преди половин година нямаше да похарча и един калаен джакат за цялата ви сган. — Замълча и кимна на сержанта си.
Войници на Седма пристъпиха напред, всеки понесъл сгъната униформа. Униформите бяха избелели, зацапани и закърпени там, където оръжието беше разкъсало плата. Върху всеки вързоп лежеше железен войнишки знак. Дюйкър се наведе от седлото, за да огледа един от тях по-отблизо — беше кръгъл и в центъра имаше глава на псе браничар — не озъбено, просто гледащо напред изпод изпъкналото си чело.
Нещо се сгърчи вътре в него и той едва успя да му устои.
— Снощи — продължи капитан Лъл — при Колтейн дойдоха представители на Съвета на благородниците. Мъкнеха на гърбовете си сандък със злато и сребърни джакати. Знатните, изглежда, са се уморили да си готвят собствената си храна, да кърпят собствените си дрехи… да бичуват собствените си задници…
В друг момент такъв коментар щеше да предизвика мрачни погледи и ръмжене — поредната храчка в лицето към търпените цял живот. Но доскорошните слуги се разсмяха. „Щуротиите от времето, когато са били деца. Вече не са деца.“
Лъл изчака, докато смехът заглъхне.
— Юмрукът не отговори нищо. Юмрукът им обърна гръб. Юмрукът знае как се цени доблестта… — Капитанът замълча, раздраното му лице бавно се намръщи. — Идва време, когато един живот не може вече да се купи с пари, и пресече ли се тази граница, връщане няма. Вие вече сте войници. Войници на Седма. Всеки от вас ще се включи в редовен взвод в моята пехота, за да застане редом до своите другари войници — и на никой от тях не му пука какви сте били преди. — Обърна се рязко към сержанта. — Зачислете тези войници, сержант.
Дюйкър изгледа ритуала в пълно мълчание — всяко връчване на униформа, щом поредният мъж или жена пристъпеше напред. Нямаше нищо преиграно, нищо пресилено. Изрядният професионализъм носеше своята собствена тежест и сцената беше загърната от дълбока тишина. Историкът виждаше четиридесетгодишни новобранци, но всичко си беше на мястото. Десетилетията тежък труд и чистката на двете битки бяха събрали най-упоритите в оцеляването.
„Ще стоят в строя. И ще стоят добре.“
— Като слуги — изръмжа му тихо Лъл, — може да са оцелявали, като са ги продавали на други семейства. Сега, с мечове в ръцете, ще умрат. Чуваш ли тази тишина, Дюйкър? Знаеш ли какво значи тя? Мисля, че знаеш много добре.
„На всичко, което вършим, Гуглата се усмихва.“
— Напиши за това, старче.
Дюйкър погледна капитана. Видя един прекършен човек.
При хълма Гелор ефрейтор Лист беше скочил в изкопа, за да избегне дъжда от стрели. Дясното му стъпало се беше нанизало на върха на копие, забило се в пръстта. Железният връх беше пробил подметката, а после и възглавничката зад палеца.
Малка рана, най-обикновен лош късмет, но от бойните рани най-голям страх предизвикваха пробивните, защото разнасяха треска, която водеше до болезнена смърт.
Уикските конегледачки имаха опит в лекуването на такива наранявания, но запасите им от прахове и билки отдавна бяха привършили и им оставаше само един цяр — изгаряне на раната, а изгарянето трябваше да е дълбоко. В часовете след битката при хребета Гелор въздухът вонеше на изгорели косми и ужасната, сладникаво замайваща миризма на печено месо.