Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Племето, което Маппо беше приел за свое, през всичките онези столетия бе предпочело да се върне към древните обичаи, отхвърляйки промените, засегнали народа на трелл. Стареите бяха показали на Маппо и на останалите всичко, което бе застрашено да се забрави, силата, съдържаща се в разказването на истории, ритуала на разгръщането на паметта.
Маппо знаеше къде е отишъл Икариум. Знаеше какво ще намери джагът. Сърцето му вече биеше лудо в гърдите му, крачките му се бяха ускорили, когато се изкачи върху грамадата отломки, през трънливите храсти, издраскали дори и неговата корава кожа.
„Седем главни булеварда във всеки град на Първата империя. Небесните духове съзерцават отгоре свещеното число, седем опашки на скорпиони, седем жила срещу пясъчния кръг. За всеки, който би поднесъл жертвен дар на Седемте святи, погледни пясъчния кръг.“
Фидлър извика някъде зад него, но треллът не му отвърна. Беше намерил един от лъкатушещите булеварди и крачеше към центъра.
Седемте скорпионски трона някога се бяха извисявали над площада, всеки с височина от седемдесет и седем разтега. Всички бяха порутени… „От ударите на меч, от несъкрушимо оръжие, в ръце, заредени с неописуема ярост.“
Почти нищо не беше останало от даровете и приношенията, струпани някога върху пясъчния кръг, с едно изключение, пред което стоеше сега Икариум. Вкочанен, джагът беше вдигнал глава, за да обхване погледът му огромното, издигащо се пред него съоръжение.
По железните части не се виждаше и едно петънце от ръжда и те щяха да продължават да се движат в ритъм, неуловим за смъртни очи. Огромният диск над цялото съоръжение стоеше под ъгъл, мраморната му повърхност бе покрита с врязани символи. Извърнат беше към слънцето, въпреки че огненото му кълбо едва прозираше през златистата мъгла.
Маппо бавно закрачи към Икариум и спря на две крачки зад него.
Джагът усети появата му, защото заговори.
— Как е възможно това, приятелю?
Беше глас на объркано дете и се заби като жило в сърцето на трелла.
— Виждаш ли, това е мое — продължи джагът. — Мой… дар. Или така поне успявам да разчета на това древно писмо на Омтоуз. Нещо повече, отбелязал съм — много точно — сезона и годината на построяването му. И виж как се е извърнал дискът, тъй че да мога да видя омтоузкото съответствие за тази година… което ми позволява да изчисля…
Гласът му заглъхна.
Маппо се сви в себе си, неспособен да проговори, неспособен да мисли дори. Болка и страх го изпълниха дотолкова, че и той също се почувства като дете, изправено пред кошмар.
— Кажи ми, Маппо — продължи след дълга пауза Икариум, — защо рушителите на този град не са разрушили и това нещо? Вярно, то е заредено с магия, а тя го прави несъкрушимо за разрухата на времето… но така е било и с тези седем трона… същото е било и с много други дарове в този кръг. Всички направени неща могат да се строшат, в края на краищата. Защо, Маппо?
Треллът се молеше дано приятелят му да не се обърне, дано да не види лицето му, очите му. „Най-ужасният детски страх, самото лице на кошмара — майка, баща, цялата любов е изтръгната и заменена с хладна съсредоточеност или със сляпо пренебрежение, със самата липса на обич… и детето се пробужда с писък…“
„Не се обръщай, Икариум, няма да понеса да видя лицето ти.“
— Сигурно съм сбъркал — каза Икариум все с този кротък, невинен тон. Маппо чу стъпките на Фидлър и Крокъс зад себе си. Нещо във въздуха ги накара да затихнат, спря ги. — Грешка в пресмятането, или съм се подвел нещо в разчитането. Езикът на Омтоуз е древен, съвсем смътно се е съхранил в паметта ми — навярно е бил смътен още тогава, когато съм го построил. Знанието, което сякаш съм съхранил, ми се струва… точно, но не съм съвършен, нали? Увереността ми може да е плод на самозаблуда.
„Да, Икариум. Не си съвършен.“
— Според изчисленията ми са изтекли деветдесет и четири хиляди години, откакто за последен път съм стоял тук, Маппо. Деветдесет и четири хиляди. Тук би трябвало да има някаква грешка. Нито една руина не би могла да оцелее толкова дълго, нали?
Маппо неволно сви рамене. „Откъде бихме могли да знаем може ли, или не?“
— Вложената магия навярно.
„Навярно.“
— Чудя се, кой ли е разрушил този град?
„Самият ти, Икариум. Но дори в сляпата си ярост част от теб разпозна онова, което сам си построил, и го остави непокътнато.“
— Които и да са били, притежавали са огромна сила — продължи джагът. — Т’лан Имасс са дошли тук, опитали са се да прогонят врага — стар съюз между жителите на този град и Мълчаливата орда. Пръснатите им кости лежат заровени в пясъка под нас. С хиляди. Що за сила е могла да постигне това, Маппо? Не са Джагът, дори при най-големия им възход, преди хиляда хилядолетия. А и К’Чаин Че’Малле са изчезнали още по-рано. Не го разбирам това, приятелю.