Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Дюйкър завари Лист да куцука в кръг — на отслабналото му, покрито с пот лице бе изписана решимост. Щом историкът се приближи, младежът вдигна глава.
— Мога вече да яздя, сър, макар и не повече от час наведнъж. Кракът изтръпва и тогава инфекцията може да се върне — поне така ми казаха.
Преди четири дни историкът беше вървял до носилката на Лист — гледаше младия човек и бе сигурен, че ще умре. Някаква притеснена уикска конярка бързо беше прегледала ефрейтора още по време на прехода. Дюйкър беше забелязал мрачното изражение, утаило се в набръчканото й лице, докато пръстите й опипваха подутите жлези под рехаво наболата брада на Лист. После тя вдигна очи към историка.
Тогава Дюйкър я позна, и тя него. „Същата, която веднъж ми предложи храна.“
— Не е добре — й каза той.
Тя се подвоуми, после бръкна под гънките на коженото си наметало и извади голям колкото кокалче на пръст безформен предмет. Според него приличаше на бучка изсъхнал хляб.
— Шега на духовете, несъмнено — каза му тя на малазански. После се наведе, хвана нараненото стъпало на Лист — оставено непревързано и открито за горещия сух въздух, — притисна бучката в пробитото и превърза раната с ивица кожа.
„Шега, която да накара Гуглата да се намръщи.“
— Значи скоро ще си готов да се върнеш в строя — каза сега Дюйкър.
Лист кимна и бавно промълви:
— Трябва да ви кажа нещо, сър. Треската ми показа видения за онова, което ни чака…
— Случва се понякога.
— Една божия ръка се протегна от тъмното, сграбчи душата ми и я повлече напред, през дни, през седмици. Историко… — Лист замълча и избърса потта от челото си, — земята на юг от Ватар… отиваме в място, където са съхранени древни истини.
Дюйкър присви очи.
— Древни истини? Какво означава това, Лист?
— Там се е случило нещо ужасно, сър. Много отдавна. Земята… земята е безжизнена…
„Нещо, което знаят само Сормо Е’нат и Върховното командване.“
— Тази божия ръка, ефрейтор… ти видя ли я?
— Не. Но я усетих. Пръстите бяха дълги, много дълги, с повече стави, отколкото на човек. Понякога това стискане се връща, като на призрак, и започвам да треперя от ледения допир.
— Помниш клането при брода на Секала, нали? Да не би сегашните ти видения да са ехо на тогавашните?
Лист се намръщи, после поклати глава.
— Не. Онова, което е пред нас, е много по-старо.
Разнесоха се викове и керванът се заприготвя отново да потегли, изоставяйки имперския път.
Дюйкър погледна към каменистата равнина на юг.
— Ще повървя до носилката ти, ефрейтор, докато ми опишеш най-подробно тези свои видения.
— Може да са само халюцинации от треската…
— Но не го вярваш… аз също.
Погледът му си остана прикован към безбрежната равнина. „Ръка с много стави. Не е божия ръка, ефрейтор, макар да принадлежи на същество с такава мощ, че спокойно би могъл да го вземеш за божество. Бил си избран, момко, не знам по каква причина, да видиш Древно видение. От мрака се протяга студената ръка на Джагът.“
Фелисин седеше на един каменен блок от порутената зидария на древната порта, прегърнала се с ръце и свела поглед към земята, и се поклащаше бавно и ритмично. Движението й носеше покой, сякаш се беше превърнала в съсъд, пълен с вода.
Хеборик и воинът-великан продължаваха да спорят. За нея, за пророчествата и за лошия късмет, за отчаянието и за фанатизма. Между двамата се вихреше и кипеше взаимно презрение, което сякаш се бе породило още в първия миг, в който се срещнаха, и ставаше все по-мрачно с всяка минута.
Другият воин, Леоман, седеше присвит наблизо, смълчан също като нея. Държеше пред себе си Книгата на Дрижна в очакване на нещо, което според него щеше да е неоспорим знак на признание от нейна страна, че наистина е преродената Ша’ик.
„Преродена. Възобновена. Сърцето на Апокалипсиса. Доведена от безръкия в стаеното дихание на богинята. Която все още изчаква. Изчаква, също като Леоман. Фелисин, центърът на света.“
Усмихна се.
Поклащаше се, вслушана в далечни викове, в старото ехо на внезапни, изтерзали душата й смърти — толкова отдалечени й се струваха вече. Кълп, погълнат под кипящата грамада плъхове. Оглозгани кости и кичур бяла коса, опръскана с червено. Баудин, изгорял в огъня, запален от него самия… „О, колко ирония имаше в това, живя по своите си правила и умря пак според тях, отричайки всякакви богове. Макар да отдаде живота си заради друг. Все пак каза, че е дал клетвата си по своя воля.“
„Пред някои неща можеш само да замълчиш.“