Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— О, да. Рараку ми показва тайните си.
— Защо?
Бившият жрец сви рамене.
Фелисин изгледа пустинния воин.
— Това изнервя ли те, Леоман? — „Защото би трябвало.“
Очите му, черни и изпълнени с одобрение, се спряха на нея.
— Какъв ти е този човек?
„Не знам.“
— Моят спътник. Моят историк. Изключително ценен, след като Рараку ще бъде моят дом.
— Той не може да има тайните на Рараку. Той ги граби като някой чужд нашественик. Ако жадуваш за тайните на Рараку, вгледай се в себе си.
Тя за малко не отвърна със смях, ала осъзна, че горчивината му щеше да изплаши самата нея.
Продължиха напред. Утринната горещина се усили, небето се превърна в златист огън. Тоблакаят ги чакаше на едно място, където основата на пътя беше пропаднала и в земята зееха широки черни ями. От една от тях струеше вода.
— Акведукт, под пътя — каза Хеборик. — Някога е текъл като порой.
Фелисин забеляза как тоблакаят се намръщи.
Леоман събра меховете и се спусна в ямата.
Хеборик седна да отдъхне. След малко килна глава.
— Прощавай, че се наложи да ни изчакаш, тоблакай с тайното име, макар да ми се струва, че бездруго ти е трудно да извадиш главата си от гърлото на онази пещера.
Едрият дивак изръмжа и се озъби.
— Събирам амулети от хората, които убивам. Връзвам ги на колана си. Някой ден ще имам и твоя.
— Има предвид ушите ти, Хеборик — каза Фелисин.
— О, знам, момиче — въздъхна бившият жрец. — Изтерзани духове се гърчат в сянката на този кучи син — всеки мъж, всяка жена и дете, които е убил. Кажи ми, тоблакай, молиха ли те онези деца да ги оставиш да живеят? Плачеха ли, викаха ли майките си?
— Не повече от възрастните — отвърна великанът, но Фелисин забеляза, че е пребледнял, макар да долавяше, че го измъчват не убийствата на деца. Не, в думите на Хеборик се криеше нещо друго.
„Изтерзани духове. Измъчван е от призраците на онези, които е избил. Прости ми, тоблакай, но не мога да изпитам жал към теб.“
— Тази земя не ти е отечество, тоблакай — каза Хеборик. — Съблазънта за клане ли те повика тук? Откъде изпълзя, кучи сине?
— Казах ти всичко, което трябва да ти кажа. Следващия път, когато ти проговоря, ще бъде, когато те убия.
Леоман се появи от ямата, с полепнала по вързаната му на плитка коса паяжина и с издутите мехове на гърба.
— Никого няма да убиваш, докато аз не ти кажа — изръмжа той на тоблакая, след което погледна с яд Хеборик. — А все още не съм ти го казал.
Изражението на великана говореше за безкрайно търпение, съчетано с непоклатима увереност. Той се изправи, взе един от меховете от Леоман и тръгна по пътя.
Незрящите очи на Хеборик се вторачиха в гърба му.
— Дървото на това оръжие е подгизнало от кръв. Не вярвам, че може да спи спокойно нощем.
— Той почти не спи — промърмори Леоман. — А ти престани да му вадиш душата.
— Не си виждал призраците на децата, вкопчили се в петите му, Леоман — с гримаса отвърна бившият жрец. — Но ще се постарая да държа устата си затворена.
— Племето му не прави голяма разлика между деца и възрастни — отвърна Леоман. — Имаш род и всички извън него са врагът. Е, стига приказки.
След стотина крачки пътят изведнъж се разшири и ги изведе на платото. От двете му страни се точеха редици продълговати гърбици печена червеникава глина, всяка висока седем стъпки и три стъпки на ширина. Въпреки увисналата във въздуха прах Фелисин видя, че редиците, по няколко десетки в дълбочина, обкръжават цялото плато — плътен кръг около простиращите се пред тях руини на древен град.
Каменната настилка тук беше напълно оголена и образуваше широк булевард, продължаващ в права линия към някогашна величествена порта, порутена от столетията вятър — както и целият град зад нея.
— Бавна смърт — прошепна Хеборик.
Тоблакаят вече минаваше през портата.
— Трябва да стигнем до другия край, до пристанището — каза Леоман. — Там ще намерим скрит бивак. И склад с провизии… ако не са вече плячкосани.
Главната градска улица беше покрита с мозайка от потрошена глина — гледжосани сиви, черни и кафяви чирепи.
— Ще се сетя за това — каза Фелисин — следващия път, когато, без да искам, счупя някое гърне.
Хеборик изсумтя.
— Познавам схолари, които твърдят, че могат да опишат цели мъртви култури, проучвайки боклук като този.
— Животът им сигурно е страшно възбуждащ — подкачи го Фелисин.
— Де да можех да заменя моя с техния.
— Шегуваш се, Хеборик.
— Нима? Кълна се в бивните на Финир, момиче, не си падам много по приключенията…
— В началото може би не, но тогава беше прекършен. Натрошен. Като тези грънци тука.
— Признавам, че сравнението ти е точно, Фелисин.