Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Не се боя от Леоман — прекъсна го Фелисин. — Разбирам от мъже като него, Хеборик.
Устните му се стиснаха в тънка усмивка. Тя издърпа ръката си от чудодейната хватка на невидимата длан и закрачи.
— В сравнение с Леоман Бенет беше невръстно дете — засъска зад нея Хеборик. — Той беше уличен главорез, негодяй, тиранин за шепа окаяници. Всеки може да се перчи с големи амбиции, колкото и жалко да е положението му, Фелисин. Ти не само си се вкопчила в спомена за Бенет — вкопчила си се в онова, което той излъчваше, а то не беше нищо повече от заблуда…
Тя се обърна с яд, разтреперана.
— Нищо не знаеш! Мислиш си, че се страхувам какво може да ми направи някой мъж? Който и да е? Въобразяваш си, че можеш да четеш мислите ми, да знаеш какво изпитвам? Ти си наистина нагъл кучи син, Хеборик…
Смехът му я зашлеви като шамар и тя млъкна стъписана.
— Мило дете. Искаш да ме държиш до себе си. Като какво? Украшение? Вдъхваща ужас любопитна вещ? Би ли изгорила езика ми, за да отива мълчанието на слепотата ми? Значи съм тук, за да те развеселявам, дори когато ме обвиняваш в наглост. О, колко мило, наистина…
— Млъкни, Хеборик — каза уморено Фелисин. — Ако някой ден започнем да се разбираме, то ще е без думи. На кого са му нужни мечове, щом двамата с теб си имаме езиците? Хайде да си ги приберем в ножниците и да приключим.
Той килна глава.
— Един последен въпрос тогава. Защо искаш да остана с теб, Фелисин?
Тя се поколеба, преди да му отвърне, зачудена как ли ще приеме точно тази истина. „Е, това все пак е нещо. Доскоро щеше да ми е все едно.“
— Защото за теб това означава да оцелееш, Хеборик. Предлагам ти го… заради Баудин.
Все така килнал глава, бившият жрец бавно отри потта от челото си със сакатата си ръка.
— Може би наистина тепърва ни предстои да се разберем.
Каналът започваше с редица широки каменни стъпала, над сто. В основата, на някогашното морско дъно, беше издигната по-нова каменна стена, над която можеше да се разпъва платнен навес. Каменен кръг обграждаше зацапаното с пепел огнище наблизо, а грамадата, покривала доскоро склада с провизии, беше съборена и изтърбушена.
Поводът за вика на тоблакая бяха седемте полуизядени трупа, разхвърляни из бивака, всички покрити с рояци тлъсти мухи. Кръвта по ситния бял пясък беше само отпреди няколко часа и все още лепнеше. Мъгливият въздух вонеше от изкормените, гниещи вътрешности.
Леоман се наведе на стъпалата, за да огледа следите от звяра, водещи нагоре към града. След дълго мълчание погледна тоблакая.
— Ако държиш да хванеш точно тоя, ще трябва да идеш сам.
Великанът се озъби.
— Бездруго не ща някой да ми се плете в краката — отвърна той, смъкна от гърба си меха с вода и походното одеяло и ги пусна на земята. Измъкна дървения меч от ножницата и го стисна в огромната си лапа.
Хеборик, облегнат на каменната стена, изсумтя.
— Решил си да убиеш тоя соултейкън? Ако всички от твоя род са толкова глупави, племето ти май е на привършване. Е, аз поне няма да скърбя за смъртта ти.
Тоблакаят спази клетвата си да не му проговаря, но се усмихна широко и се обърна към Леоман.
— Аз съм мъстта на Рараку срещу такива натрапници.
— Щом е така, отмъсти за ближните ми — отвърна пустинният воин.
Тоблакаят тръгна — взимаше по три стъпала наведнъж. Най-горе спря да огледа дирите, след което продължи и се скри от погледите им.
— Соултейкън ще го убие — каза Хеборик.
Леоман сви рамене.
— Може би. Ша’ик обаче видя далече напред в бъдещето му…
— И какво видя? — попита Фелисин.
— Не пожела да го каже. Но я беше… ужасило.
— Пророчицата на Апокалипсиса е била ужасена? — Фелисин погледна Хеборик. Лицето на бившия жрец се беше изопнало, сякаш току-що беше чул потвърждение на нещо, което самият той беше съзрял в бъдещето. — Леоман, разкажи ми за други нейни видения.
Той беше започнал да влачи телата на съплеменниците си в единия край на бивака. Като чу въпроса й, спря и я погледна през рамо.
— Когато отвориш Свещената книга, те ще те навестят. Това е дар на Дрижна… наред с други.
— Очакваш да мина през този ритуал, преди да сме стигнали в стана.
— Длъжна си. Ритуалът е доказателството, че наистина си преродената Ша’ик.
Хеборик изсумтя.
— И какво по-точно означава това?
— Ако е лъжлива, ритуалът ще я унищожи.
Древният остров се издигаше в огромна гърбица с плоско било над сухата глинеста низина. Малко по-навътре от някогашната брегова ивица стърчаха посивели вкаменени издатини от подпорните стълбове на кейове, наред с купищата останки от обичайната смет, изхвърляна от корабите. Вдлъбнатините по тинестото някога дъно на залива лъщяха от утаените пластове рибешки люспи.