Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Смърти, които вече се бяха отдръпнали, някъде там по безкрайната и прашна диря, твърде далечни, за да бъде чуто или почувствано настойчивото им искане. „Скръбта насилва ума, а аз зная всичко за насилието. Въпрос на примирение. Така няма да изпитвам нищо. Няма насилие, няма и скръб.“
До нея изстъргаха камъчета. Хеборик. Познато й беше усещането за близостта му и нямаше нужда да вдига глава. Някогашният жрец на Финир си мърмореше нещо. После млъкна, сякаш се вцепени, за да посегне към нейното мълчание. „Насилието.“ След миг Хеборик заговори:
— Искат да тръгваме, момиче. Много са се отдалечили. Оазисът — станът на Ша’ик — е доста далече оттук. По пътя може да се намери вода, но храната ще е в оскъдица. Тоблакаят ще ловува, но дивечът е оредял доста — заради соултейкън и д’айвърс, предполагам. Все едно дали ще разтвориш Книгата, или не, ще трябва да тръгнем.
Тя не му отвърна нищо. Продължаваше да се поклаща.
Хеборик се окашля.
— Въпреки целия ми гняв срещу налудничавите им представи и въпреки настойчивия ми съвет да не ги приемаш… тези двамата ни трябват, както и оазисът. Те познават Рараку по-добре от всеки друг. Ако изобщо имаме някакъв шанс да оцелеем…
„Да оцелеем.“
— Признавам — продължи след малко Хеборик, — придобил съм… сетива… пред които слепотата ми не е чак толкова голям недостатък. А и тези мои ръце, преродени… И все пак, Фелисин, сам няма да мога да те опазя. А и няма никаква гаранция, че тези двамата ще ни позволят да се разделим с тях, ако разбираш какво имам предвид.
„Да оцелеем.“
— Хайде събуди се, момиче! Трябва да вземем някои решения.
— Ша’ик е извадила меча си срещу Империята — промълви тя, без да откъсва очи от земята.
— Доста глупав жест…
— Ша’ик е готова да се опълчи на императрицата, готова е да прати имперските армии в пълната с кръв Бездна.
— Историята изброява подобни въстания, момиче, и този неин разказ е едно безкрайно ехо. Доблестни идеали са придавали здравословен живец на избледнялата усмивка на Гуглата, но всичко това е само илюзорно очарование и праведност…
— Кой го интересува какво е праведно, старче? Императрицата ще трябва да отвърне на предизвикателството на Ша’ик.
— Е, да.
— И ще изпрати армия от Кюон Тали.
— Вероятно вече е на път.
— А кой — продължи Фелисин и усети как някакво хладно дихание докосна плътта й — ще командва тази армия?
Чу го как вдиша рязко и усети как се дръпна уплашено.
— Момиче…
Фелисин махна с ръка, сякаш да прогони оса, и се надигна. Обърна се и видя, че Леоман я е зяпнал. Внезапно я порази мисълта, че обгореното му от слънцето лице е лицето на самата Рараку. „По-кораво от това на Бенет, без неговите преструвки. По-рязко от това на Баудин, о, има ум в тези хладни тъмни очи.“
— Към стана на Ша’ик — каза Фелисин.
Той сведе очи към Книгата, после отново ги вдигна към нея.
Фелисин повдигна вежда.
— Или предпочитате да вървим в буря? Да оставим богинята да почака още малко, преди да се разгневи отново, Леоман.
Забеляза как отново я огледа преценяващо, с появилия се за миг в очите му блясък на колебание, но остана доволен. След миг сведе глава.
— Фелисин — изсъска до нея Хеборик, — имаш ли си представа…
— По-добре от теб, старче. Млъкни.
— Може би пътищата ни трябва вече да се разделят…
Тя рязко се извърна към него.
— Не. Мисля, че ще ми трябваш, Хеборик.
Отвърна й с горчива усмивка.
— Като въплътената ти съвест ли, дете? Лош избор.
„Да, лош. И толкова по-добре.“
Древната пътека пазеше следи от някогашен път, минаващ покрай хребет, който лъкатушеше като змийски гръбнак към далечно скалисто плато. Там, където вятърът беше изстъргал песъчливата земя, като кости се показваха каменни плочи. Пътеката беше осеяна с гледжосани в червено глинени чирепи, които пращяха под краката им.
Тоблакаят вървеше на петстотин крачки пред тях, за да разузнава, невидим сред ръждивочервената мъгла, а Леоман водеше с отмерена крачка Фелисин и Хеборик и рядко проговаряше. Беше ужасно измършавял и стъпваше толкова безшумно, че Фелисин беше започнала да си въобразява, че не е нищо повече от привидение. Макар и сляп, Хеборик зад нея също крачеше съвсем уверено, без да залита и да се препъва.
Погледна през рамо и видя, че се усмихва.
— Какво ти е толкова смешно?
— Пътят е претъпкан, момиче.
— Същите призраци като в погребания град?
Той поклати глава.
— Не толкова стари. Тези тук са спомени от епоха, последвала Първата империя.
При тези думи Леоман спря и се обърна.
Хеборик се усмихна широко.