Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
Не се бяха отдалечили много, когато един конен отряд препусна да им пресече пътя. Елънд се приведе над гривата на коня и погледна назад, за да провери как се справя Дух с товарните коне. Но това, което привлече вниманието му, бе Алриане — тя яздеше с изумителна лекота и на лицето й бе застинало решително изражение. Изобщо не изглеждаше уплашена.
Вин бръкна в дисагите, извади шепа монети, хвърли ги във въздуха и те се стрелнаха към конния отряд със скорост, каквато Елънд не бе виждал при други аломанти.
Няколко конници паднаха, повалени от забиващите се в телата им метални късчета.
Около тях се посипаха стрели, но Вин ги разпръсна, без дори да махне с ръка. После отвори торбата с пютриум, хвърли шепа във въздуха и го Тласна настрани.
„Следващите стрели няма да са с метални върхове“ — обезпокоено помисли Елънд. Войниците вече ги наближаваха.
— Ще ви настигна — извика Вин.
— Вин! — Елънд дръпна юздите и обърна коня. Алриане и Дух профучаха покрай него с бясна скорост. Вин скочи на земята и колкото и да бе изненадващо, дори не се олюля, а веднага се затича. Надигна една стъкленица и се огледа за стрелците.
В небето се извиси нов дъжд от стрели. Елънд изруга и пришпори коня си. Беше безсилен.
А после дъждът от стрели секна. Елънд погледна назад, стиснал зъби. Вин стоеше пред надигащ се облак прах. „Пютриумният прах — помисли той. — Тя го Тласка — Тласка късчетата над земята, за да вдигне облаци прах и сажди“.
Огромна вълна прах, метал и пепел се стовари върху стрелците и ги помете. Обгърна ги с плътна завеса а ги накара да стиснат очи; някои паднаха на земята и закриха лицата си с ръце.
Вин се метна отново на коня и препусна след тях. Елънд забави, за да я изчака. Отрядът зад тях бе завладян от хаос — чуваха се объркани команди, виждаха се бягащи войници.
— По-бързо! — извика му Вин. — Още малко и ще сме извън обсега на стрелите им!
Скоро се присъединиха към Алриане и Дух. „Не сме извън опасност. Баща ми може да реши да прати нови преследвачи“.
Но войниците със сигурност знаеха с кого си имат работа. Ако Елънд бе предположил правилно, Страф щеше да ги остави да избягат. Неговата главна цел беше Лутадел. По-късно щеше да се заеме с Елънд. Засега навярно бе щастлив, че Вин си е тръгнала.
— Много благодаря за помощта при измъкването — неочаквано се обади Алриане. — Е, аз ще си вървя.
Дръпна юздите на товарния кон и се насочи към ниските хълмове на запад.
— Какво означава това? — попита Елънд.
— Остави я — рече запъхтяно Вин. — Нямаме време.
„Е, това решава поне един проблем — помисли си Елънд и смуши коня. — Сбогом, Лутадел. Ще се върна“.
— Е, това решава поне един проблем — отбеляза изправеният на стената Бриз; гледаше как групата на Елънд изчезва зад хълмовете. На изток, над лагера на колосите, се издигаше стълб дим. На запад, в лагера на Страф, цареше суматоха, вероятно предизвикана от одевешното бягство.
Отначало Бриз се безпокоеше за съдбата на Алриане, но скоро си даде сметка, че за нея няма по-безопасно място от това близо до Вин. Стига да не се отдалечаваше прекалено от тях, всичко с нея щеше да е наред.
На стената бяха цяла група, всичките смълчани, без да се налага дори Бриз да контролира чувствата им. Младият капитан Демоа се бе изправил до възрастния Клъбс, мълчаливият Сейзед стоеше рамо до рамо с Хам. Погледите на всички бяха втренчени в семето, което бяха хвърлили на вятъра.
— Чакайте малко — намръщи се изведнъж Бриз. — Тиндуил не трябваше ли да е с тях?
Сейзед поклати глава.
— Тя реши да остане.
— Че защо? — Бриз го погледна. — Нали твърдеше, че нямала намерение да се меси в тукашната политика?
— Не зная, лорд Бриз. Никога не съм я разбирал напълно тази жена.
— Само нея ли? — промърмори Клъбс.
Сейзед се усмихна.
— Както и да е, изглежда, приятелите ни се измъкнаха.
— Нека Оцелелия ги пази — тихо каза Демоа.
— Да — потвърди Сейзед. — Нека ги пази.
Клъбс изсумтя и извърна свъсеното си лице към Сейзед.
— Не го окуражавай.
Демоа се изчерви и се отдалечи.
— За какво става дума? — попита заинтригувано Бриз.
— Момчето проповядва на войниците — обясни Клъбс. — Казах му, че не искам да им пълни главите с глупости.
— Не са глупости, господарю Кладент — обади се Сейзед. — Става въпрос за вяра.
— Наистина ли вярваш, че Келсайър ще пази тези хора?
Сейзед се поколеба.
— Те вярват и това е…
— Не — прекъсна го намръщено Клъбс. — Това не е достатъчно, терисецо. Тези хора се залъгват с вярата си в Оцелелия.
— Вие вярвахте в него — отвърна Сейзед. За миг Бриз се изкуши да го Усмири, да овладее спора, но Сейзед вече изглеждаше успокоен. — Вие го следвахте. Вярвахте в него достатъчно, за да съборите Последната империя.