Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
Ру кимна, прибра меча си и последва дьо Лунвил.
Момичето наблюдаваше през улицата как хората, които искаха да заловят Танерсън, излязоха от заведението, като измъкнаха мъжете, които играеха покийр в залата на първия етаж. Други мъже оглеждаха улицата, за да разберат има ли някой наблизо. Беше сигурна, че не са я видели как излиза от стаята на Танерсън. Погледна ръцете си. Очакваше да треперят, но те се бяха вкопчили здраво в покрива, където се беше свила; тъмнината я защитаваше от погледите на онези долу. Никога досега не беше убивала, но пък и никой досега не бе убивал сестра й. Обхваналата я студена ярост не беше намаляла след смъртта на Танерсън, както си мислеше. Нямаше смисъл от отмъщение, от това, че сметката беше платена. Всичко в нея бе пусто — никой не бе в състояние да върне сестра й.
Любопитството надделя над тревогата и тя се зачуди какви ли са тези хора. Тъкмо бе излязла от стаята, когато чу яростни гласове на улицата. Беше оставила работните си дрехи скрити в торбата, вързана за комина на покрива на къщата срещу публичния дом, който Танерсън използваше като свой щаб, защото трябваше да смени окървавеното си облекло, след като свършеше работата. Когато беше решила да отмъсти за Бетси, се бе заклела, че или Танерсън ще е мъртъв тази нощ, или тя.
Да се проникне в „При Сабела“ не бе трудна работа; беше подкупила една курва да каже на Танерсън, че в стаята го чака нещо специално, и всичко беше наред. Вродената глупост на момичето не стигаше дотам, че да се откаже от кесия, пълна със златни монети, от които Сабела нямаше да вземе никакъв дял. Сега щеше да си мълчи от страх.
В първите минути на бягството я беше страх. Изкатери се на покрива и замръзна — не беше в състояние да предприеме нищо. Цялата бе изцапана с кръвта на Танерсън, така че се преоблече. После умората отстъпи място на страха. Ако мъжете, нападнали „При Сабела“, бяха изпратени от Нощния майстор, можеше да я забележат и да я познаят. Да си преследван от полицията на принца беше едно, а от хората на Шегаджиите — съвсем друго. Единствената й надежда бе при първата възможност да избяга от града и да се махне някъде далеч, на север към Ла Мут или на юг, към Велики Кеш.
Запълзя по покрива, докато стигна там, където беше оставила въжето. Хвърли настрани малката торба, в която бе прибрала всекидневните си дрехи — панталон, риза, сако, кама и ботуши — сега вътре бе окървавеният нож и напоената с кръв блуза — и надникна през ръба на покрива.
Двама мъже от отряда минаха забързано в тъмното и тя се премести в другия край. Видя още няколко души, отдалечаващи се от публичния дом. Замисли се. Никой от мъжете, които бе мярнала, не й изглеждаше познат. Ако това бяха главорези от бандата на Шегаджиите, би познала поне някого. Нямаше съмнение, че в публичния дом бяха идвали хора на принца — никой друг не би могъл да организира такова нападение, при което мъжете се появяваха и изчезваха в тъмното като най-добрите представители на Гилдията на крадците. Това сигурно бяха специалните агенти на херцога на Крондор, неговата тайна полиция.
Но какво искаха те от Танерсън и неговите бандити? Момичето нямаше голям житейски опит, но беше умно, интелигентно и любопитно. Промъкна се до ръба на покрива, приведе се, прескочи леко на отсрещния и продължи напред по „Булеварда на крадците“, като внимателно се придвижваше след мъжете долу. След един квартал се приведе, бързо намери улук и слезе на улицата.
В този час улиците бяха тъмни и пусти и тя се движеше в сенките, за да не привлича вниманието. На два пъти се шмугна покрай караули, поставени, за да охраняват, ако някой се опитва да проследи агентите. Спотаи се в един тъмен вход и чака, докато не си тръгнаха и те.
Около час преди зазоряване едва не загуби следата и на последния от мъжете, но вече беше съвсем сигурна накъде са се насочили всички: към двореца на принца.
Бяха използвали обиколен път и се бяха постарали да избегнат преследвачи, но тя се беше движила умно и не бързаше — и вече можеше да види как се насочват право към двореца.
Спря и се огледа. Улиците бяха пусти. Стомахът й бе свит на топка от напрежение и тя си помисли, че би било по-добре, ако не се беше поддала на любопитството си да преследва тайнствените нощни нападатели. Беше уморена. А и трябваше да докладва на Дневния майстор най-много след два часа. Уплаши се, че може да заспи, а не бе сигурна дали ще се събуди навреме. Ако не пребъркаше джобовете на хората по пазара някой ден, сигурно нямаше да й коства повече от една остра дума или шамар, но не и след убийството на Танерсън. Не трябваше да прави нищо, с което да привлече вниманието към себе си.