Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Дамата се съвзе бързо — защото това беше мисис Мърдл, а тя не се оставяше лесно да я смаят, — продължи да се надява, че като казва всичко това и се извинява, ще възвърне благосклонността им, която му беше толкоз ценна, към хазяина. Мистър Дорит, пред олтара на чиято чест се кадеше всичкият този тамян, даде любезен отговор и каза, че хората му… хм… ще върнат обратно конете и той… хм… ще отмине онова, което отначало взел за обида, но сега считал за чест. При тези думи бюстът се наклони към него, а собственицата му, която чудесно овладя изражението си, отправи очарователна прощална усмивка към двете сестри като към богати млади дами, за чието благоволение много държи и които никога не е имала щастието да види преди.
Не беше така обаче и с мистър Спарклър. Този джентълмен, който се вцепени едновременно с благородната си майка, по никой начин не можа да се мръдне от мястото си, а остана зяпнал в цялата композиция с мис Фани на преден план. Когато майка му рече: „Едмънд, ние сме готови, подай ми ръката си“, той се опита с движение на устните да направи една от онези забележки, които така добре отразяваха блестящите му дарования, но езикът не го послуша. Тялото му се бе така вцепенило, че щеше да е твърде трудно да го прегънат достатъчно, за да го напъхат през вратата на каретата, ако майка му не беше помогнала навреме, като го издърпа отвътре. Едва влязъл в каретата, капакът на задното прозорче изчезна, а неговото място бе заето от окото му. Така и остана, докато можеше да ги вижда (а може би и по-далече) — да ги гледа смаян, като изблещена риба.
Тази среща беше така приятна за мис Фани, даде й толкова материал за размисъл и тържествуване по-късно, че грубостта й значително се смекчи. Когато процесията тръгна отново на път на другия ден, тя зае мястото си с такова весело настроение и бе така остроумна, че мисис Дженеръл остана учудена.
Малката Дорит се радваше, че не я мъмрят и че Фани е доволна; тя обаче си остана мълчалива и замислена. Седнала в каретата срещу баща си и потънала в спомени за стаята си в Маршалси, сегашното съществование й се струваше сън. Всичко, което виждаше, беше ново и чудесно, но не беше действително — като че ли тези планини с красивите гледки всеки миг можеха да се стопят пред очите й и каретата неочаквано да завие на някой ъгъл и да спре пред вратата на Маршалси. Странно й беше, че няма никаква работа, но още по-странно й бе да седи в един ъгъл и да няма за кого да мисли, да крои и планира, да се грижи за другите. И колкото странно да бе всичко това, още по-странно беше, че между нея и баща й имаше разстояние, което се увеличаваше поради това, че други се грижеха за него и вече не й беше мястото там. Отначало тази разлика от стария й живот я порази повече дори от планините, тя не можеше да се помири и се опита да запази старото си място при него. Но той й поговори насаме и й обясни, че хора… хм… хора с високо обществено положение, мила, трябва съзнателно да изискват уважение от прислугата си и че не би било съвместимо с подобно уважение да се разчуе, че неговата дъщеря, мис Еми Дорит, от единствения останал клон на семейство Дорит от Дорсетшиър, изпълнява функциите на… хм… на камериерка. Ето защо, мила… хм… той й заповядва като баща да помни, че е дама, която сега трябва да се държи… хм… с подходяща гордост и да спазва ранга си на дама. Ето защо я моли да се въздържа и да не прави неща, които биха дали повод за… хм… неприятни и унизителни забележки. Тя се подчини безропотно. И ето я сега да седи в ъгъла на луксозната карета, скръстила търпеливите си ръчици, изместена и от последната позиция от някогашния живот, където се бе надявала да се задържи.
От тази именно позиция всичко й се струваше нереално и колкото по-удивителни бяха гледките, толкова по̀ подхождаха на нереалния й вътрешен мир. Дефилетата на Симплон, бездънните пропасти и гърмящи водопади, чудният път, опасните завои, където откачването на едно колело или препъването на един кон би значело гибел, слизането в Италия, вълшебната гледка на тази страна, която внезапно изплува пред погледа им, когато скалистата бездна се разтвори и ги пусна да излязат от мрачния плен — всичко това беше сън, само старият, скромен Маршалси беше действителност. Не, дори старият, скромен Маршалси се разтърсваше из основи, когато си го представеше без баща си. Едва можеше да повярва, че затворниците продължават да се влачат по двора, че всичките скромни стаи се обитават отново, че ключарят си седи все така в портиерната и пуска хората да влизат и излизат също като преди.