Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Споменът за стария затворнически живот на баща й я придружаваше неотлъчно като напев на тъжна мелодия и тя се събуждаше от съня за родното си място, за да потъне в ежедневния си сън. Той започваше с рисуваната стая, в която се събуждаше, често някоя овехтяла парадна стая в разнебитен дворец, с червените есенни листа на дива лоза, надвиснали край стъклото, портокалови дървета по напуканата бяла тераса пред прозореца, група калугери и селяни долу в уличката, мизерия и разкош на всяка крачка, и вечната борба между тях, и вечната победа на мизерията, силна като самата съдба. После следваше лабиринт от голи коридори и галерии с колони, докато семейната процесия се готвеше за път долу на двора, изкарваха се каретите и се събираха багажите, които прислугата товареше. После закуска в друга рисувана стая, с петна от влага по стените и размери, които навяваха тъга, и най-после тръгването, което винаги я караше да се чувствува неловко поради стеснителността й, и мисълта, че не е достатъчно важна да заема определеното й място в церемониите. Първо се представяше куриерът (който сам по себе си би минал за високопоставен джентълмен в Маршалси), за да рапортува, че всичко е готово; после камериерът на баща й го намяташе с пътния му плащ; тогава Фанината камериерка и нейната собствена (която беше товар за душата на малката Дорит и отначало я караше да плаче, защото не знаеше какво да прави с нея) започваха да се въртят около тях, а слугата на брат й довършваше неговите приготовления; след това баща й хващаше под ръка мисис Дженеръл, а чичо й хващаше нея и изпроводени от хазяина и слугите му, те слизаха надолу по стълбите. Събралата се на двора тълпа ги гледаше, като се качваха в каретите, и всред поклони и просии, и подрипване на коне, и плющене на камшици, и тропот те подкарваха бясно по тесните зловонни улички и се задрусваха вън от градските порти.
Едни сънища се сменяха с други и в дневните й сънища имаше пътища, край които яркочервени лози бяха навързани и преплетени по дърветата на цели мили разстояние; маслинови гори; бели села и градчета по склоновете на хълмовете; кръстове край пътя; дълбоки сини езера с приказни острови и струпани край тях кораби с яркоцветни палуби и красиви платна; огромни скупчени здания, които плесента постепенно ронеше на прах; висящи градини, където бурените бяха израсли така буйно, че стеблата им като забити клинове бяха разцепили свода и разпукали стените; улички с каменни тераси, където гущери тичаха навън-навътре — от всяка пукнатина; и какви ли не просяци навсякъде: жалки, живописни, гладни, весели; деца просяци и старци просяци. Често при пощенските станции и други места за почивка тези мизерни същества й се струваха единствените реални неща през деня; и много пъти, когато вече бе раздала всичките си приготвени за тях пари, тя оставаше да седи със скръстени ръце, загледана замислено в някое момиченце, повело беловласия си баща, като че ли тази гледка й напомняше нещо от миналите дни.
Понякога прекарваха по цяла седмица във великолепни дворци, всеки ден устройваха пиршества, яздеха извън града всред чудни гледки, извървяваха цели мили разстояние из дворцови зали и си отдъхваха в тъмните ъгли на огромни църкви, където мъждукаха златни и сребърни светилници между колони и сводове, и коленичили богомолци бяха проснати пред изповедалнята и по плочите; където се носеше дим и дъх на тамян; където при слабата и мека светлина, която проникваше през цветните стъкла и тежките завеси на вратите, се провиждаха смътно картини, фантастични образи, разкошни олтари. И от тези градове те тръгваха отново по пътищата с лозите и маслините, през мръсни села, където нямаше колиба без дупка в зацапаните стени и нито един прозорец с цяло стъкло или здрава хартия; където сякаш нямаше нищо, което да поддържа живота, нито какво да се яде, нито какво да се прави, нито какво да се посее, нито на какво да се надяваш и не ти оставаше нищо, освен да умреш.
И пак стигаха до цели градове от дворци, чиито владетели бяха прокудени, а те самите превърнати в казарми; безделни войничета се подаваха от великолепните прозорци, прането им се сушеше по мраморните балкони и скулптури, а те приличаха на множество плъхове, които (за щастие) подяждаха подпорите на сградата, която ги укриваше, и скоро заедно с тях самите щеше да рухне и да смаже и тях, и другите пълчища войници, и пълчищата свещеници, и пълчищата шпиони, които съставляваха цялото отвратително население, останало за унищожаване долу по улиците.