Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
С подобни гледки процесията напредваше към Венеция. Тук тя се разпръсна за известно време, защото щяха да прекарат във Венеция няколко месеца в един дворец (шест пъти по-голям от целия Маршалси) на Канале Гранде.
Всред този сън на сънищата, където всички улици бяха покрити с вода и където мъртвешката тишина на дните и нощите се нарушаваше само от смекчения звън на църковните камбани, от шумоленето на водата и виковете на гондолиерите, които завиваха край ъглите на струящите улици, малката Дорит, почувствувала се съвсем загубена сега, когато нямаше вече кому да служи, се отдаде на мислите си. Семейството се впусна във весел живот, не се спираше в къщи и обърна нощта на ден; тя обаче се стесняваше да взема участие в общите забавления и само се молеше да я оставят на мира.
Понякога, когато успяваше да се изплъзне от вниманието на досадната си камериерка, която й беше всъщност господарка, и то твърде коравосърдечна, тя се качваше в една от гондолите, които стояха винаги на разположение, завързани за боядисани колчета до вратата, и се оставяше да я возят из целия град. Светски хора от другите гондоли започваха да се питат кое е това момиче, с което се разминаваха, седнало в лодката си със скръстени ръце, загледано пред себе си, така замислено и учудено. На малката Дорит и през ум не й минаваше, че някой ще си направи труда да я забележи, и се разхождаше въпреки всичко.
Най-любимото й място обаче беше балконът на стаята й, надвиснал над канала, с още балкони под него, но нито един над него. Той беше от масивен камък, потъмнял от вековете, плод на развихрена фантазия, дошла от Изтока в тази колекция от развихрени фантазии; и малката Дорит изглеждаше наистина малка, като гледаше надолу, надвесена над перваза, постлан с широки възглавници. Тъй като това й беше най-приятно вечер, скоро хората започнаха да я дирят с поглед и много очи поглеждаха нагоре от минаващите гондоли, и много хора си казваха: „Ето я малката англичанка, която е винаги сама.“
Тези хора не представляваха нещо реално за малката англичанка — те оставаха незабелязани от нея. Тя наблюдаваше залеза с дългите му пурпурни лъчи долу на земята и пламтящата му руменина горе на небето, обагрила зданията и осветила фасадите им така, че техните масивни стени изглеждаха прозрачни и като че ли светваха отвътре. Тя наблюдаваше как този блясък угасва и след като поглеждаше малко как тъмните гондоли развеждаха гостите на музика и танци, вдигаше поглед към светлите звезди. Та не беше ли се разхождала и тя някога с приятели под същите звезди? И колко беше странно да си мисли за онази стара порта сега!
И тя си спомняше старата порта, и себе си, седнала край нея в тихата нощ с Меги, заспала на коленете й; спомняше си и други места и случки от онова толкова различно минало. И тогава се надвесваше от балкона и се заглеждаше във водата и й се струваше, че тя тече над всичко това, и щом се оттече, ще й покаже затвора и нея самата, и старата стая, и старите обитатели, и старите посетители; за нея те представляваха една трайна действителност, която си бе останала неизменна.
Глава ІV
Писмо от малката Дорит
Драги мистър Кленъм,
Пиша ви от собствената си стая във Венеция, като мисля, че ще се зарадвате да чуете нещо за мене. Зная обаче — вашата радост, че получавате вест от мене, няма да е така голяма като моята, че ви пиша; защото всичко около вас си е, както сте свикнали да го гледате, и нищо не ви липсва освен може би аз самата, но то вероятно се случва само за кратко време, и то много рядко — докато всичко в моя живот е така странно й аз тъгувам по много неща.
Когато бяхме в Швейцария — сякаш години са изминали оттогава, — срещнах мисис Гауън, която беше като нас на екскурзия в планината. Каза ми, че е много добре и много щастлива. Тя ви известява чрез мен, че ви благодари горещо и никога няма да ви забрави. Довери ми някои неща за себе си и аз я обикнах още от първата дума. Впрочем в това няма нищо чудно — кой би могъл да не обича такова красиво и привлекателно същество? Не ми е чудно, че някой я обича. Наистина.
Дано не ви разтревожа, като ви кажа за мисис Гауън — спомням си, като ми казахте, че се интересувате от нея в качеството на верен приятел, — ако ви кажа, че мъжът й не ми се струва много подходящ. Мистър Гауън изглежда привързан към нея и, разбира се, тя го обича много, но на мене ми се стори, че той не е достатъчно сериозен — не искам да кажа в това отношение, а просто във всичко. И все си мислех, че ако бях на мястото на мисис Гауън (колко различно би било всичко и колко трябва да се променя, за да стана като нея!), бих се чувствувала твърде самотна и безпомощна поради липсата на стабилен и волеви човек край мене. Стори ми се дори, че и тя чувствува тази липса донякъде, макар и несъзнателно. Но помнете, това не бива да ви тревожи, защото тя беше „много добре и много щастлива“. И колко беше красива!