Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Поех си дъх, като се питах как е възможно човек да изпитва толкова силен страх, без да изгуби напълно разсъдъка си.
— Не вярвам да сте на повече от трийсет, господарке.
— Трийсет? — Тя отстъпи назад, уж засегната. — Нека ти кажа, че бях на двайсет и осем, когато сключих сделката, а това беше преди повече от триста години.
Стоеше и ме гледаше мълчаливо, като току отпиваше от чашата. Очите ѝ бяха присвити по начин, който ме накара да се запитам дали наистина е толкова пияна, колкото изглежда.
— Нищо ли няма да кажеш? — попита след малко.
— Простете, господарке, но това е невъзможно.
— Да — измърмори тя, пристъпи още по-близо, притисна се в мен и отпусна глава на гърдите ми. — Но ето ме тук и толкова спомени ми тежат. И още съм красива, нали? Не ме ли желаеш, скъпи? Или още мислиш за своята мъртва поетеса?
Гневът се върна, но аз го прогоних, защото знаех, че е лош съветник.
— Господарката е много красива.
— Така е, красива съм. Но ти не ме желаеш, усещам го. И знам защо. — Вдигна глава и впери поглед в лицето ми. — Усещаш го, нали? Долавяш го?
— Господарке?
— Умората. Кой да предположи, че толкова ще се уморя. До пълно изтощение. Представа нямаш колцина бяха изцедени, за да имам аз толкова много години пред себе си, колко живот бе похабен за това време, за да се поддържа искрата в тялото на една старица, прокълната да се омъжи за един садистичен глупак и да бъде свидетелка на зверствата му. Това беше сделката, която сключихме, разбираш ли? Дълги години на власт и влияние, макар и само за онези, които носят червеното, разбира се, а и сред тях едва за малцина избрани. Това ни превърна в истинското средище на власт, а Съветът бе просто удобно прикритие. Ние, вечно младите и все по-уморените, сме истинската власт, защото всички се състезават за благоразположението ни. Всички онези облечени в червено малоумници, които дават мило и драго да се докопат до същата сделка. Мислим се за робовладелци, но не сме, глупци сме. Глупци и роби. Великият дар, за който се спазарихме, се оказа верига, която да влачим вечно.
Ръката ѝ литна нагоре с едно плавно движение и аз усетих допир на хладна стомана отстрани на гърлото си.
— Ти ме отблъсна — каза тя с тон на наранена жена. — Още копнееш за онази своя поетеса, за един отдавна изгнил труп, когато можеш да имаш мен. Знаеш ли колко любовници съм имала? Колко мъже са правили и невъзможното да целунат крака ми?
— С радост ще целуна крака на господарката — казах аз, тихо и предпазливо, защото камата се впиваше в шията ми и усещах как капка кръв се стича надолу.
— Ще го направиш, но без желание. Друго искаш ти, искаш твоята алпиранска кучка да се върне. Може пък да те изпратя при нея. Какво ще кажеш?
Така и не разбрах защо, а се опитвах в продължение на години — не разбрах как и защо в онзи момент страхът ми се стопи без следа и аз почувствах умората, за която говореше господарката, дълбока, непоносима умора. Давах си сметка, че с това подписвам смъртната си присъда. Гневът на съпруга ѝ или бичът на надзирателя щяха да ме убият утре или — ако извадех невероятен късмет — вдругиден.
Отстъпих крачка назад и разперих ръце. Кръв сълзеше от плитката рана на шията ми.
— Никаква поетеса не е имало — казах аз. — Или друга жена. Но наистина бях влюбен и мъжът, в когото бях влюбен, загина от ръката на друг мъж, мъж, който се моля да дойде тук сега и да убие теб и онзи гаден мизерник, когото наричаш свой съпруг. Предлагаш ми дар, господарке. Приемам го с радост, защото това ще ми спести по-нататъшните усилия да преглътна мисълта, че дишам един въздух с вас двамата.
Тя дълго се взира в очите ми, а аз не можех да повярвам, че сърцето ми бие бавно и ритмично, вместо да препуска полудяло в гърдите ми. „Смелост ли е това? — чудех се. — Това ли усеща Убиеца на Надеждата, когато пришпорва коня си в битка? Това странно спокойствие?“
— Често търся сред робите нещо, което да ме разсее — каза накрая тя. — Установила съм, че това прогонва за известно време умората. А ти си толкова невероятно талантлив. — Захвърли камата и тя изтрака по пода. — Иди и надраскай още няколко хвалебствени изречения — каза тя и се отпусна с уморен жест сред възглавничките. — Току-виж си си купил с тях още ден-два живот.
Само два часа по-късно ме повикаха отново на палубата, а междувременно от новооткритото ми спокойствие не бе останала и следа. Форнела седеше до съпруга си, съвсем трезва и облечена далеч по-прилично, с елегантна рокля от шифон в червено и черно. Хвърли ми бегъл поглед и се обърна отново към генерала.