Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Той каза, че скърби за Шефа. Аз кимнах.
Той каза колко много липсвал Шефа на всички. Аз кимнах.
Той каза, че въпреки всичко работата вървяла. Точно тъй, както би искал Шефа. Аз кимнах.
Той каза, че все пак Шефа много им липсвал. Аз кимнах.
Той каза:
— Но и ти липсваш на момчетата, Джек.
Кимнах скромно и казах, че и те страшно ми липсват.
— Да — продължи, — онзи ден си викам, нека веднаж се впрегна в работата, и непременно ще потърся Джек. Джек е човекът, който ми е нужен. Шефа го ценеше много, а което е добре за Шефа, то е добро и за стария Дъфи. Да, викам си, ще трябва да намеря Джеки, такъв човек ни трябва. Момче на място. На което можеш да се довериш. И винаги ще ти каже истината. Думата му е чисто злато.
— За мен ли става дума? — попитах.
— Разбира се — отговори той. — И искам да ти направя едно предложение. Не зная точно при какви условия си работил с Шефа, но ти само ми кажи и аз автоматично ще прибавя десет процента.
— Заплатата ми е достатъчна, нямам оплаквания.
— Виж, това се казва мъжки разговор — каза и побърза да добави: — Не ме разбирай погрешно, зная, че двамата с Шефа бяхте ей така. — Той вдигна двата си големи бели епископски пръста като за благословия. — Ей така — повтори той. — И не ме разбирай погрешно, това не е критика срещу Шефа. Само искам да ти покажа колко много те ценя.
— Благодаря — отвърнах без особена топлота.
Липсата на топлота очевидно беше толкова голяма, че той се наведе напред и каза:
— Джек, ще ти повиша заплатата с двайсет процента.
— Не е достатъчно.
— Прав си, Джек — каза. — Това не е достатъчно. Двайсет и пет процента.
Поклатих отрицателно глава.
Той се почувствува неловко и канапето скръцна под него, но успя да се усмихне.
— Джек — продължи мазно-мазно, — ти само ми кажи колко искаш и ще се спогодим някак. Кажи колко ти трябват.
— Николко.
— А?
— Слушай — рекох му, — нали преди малко каза, че думата ми е чисто злато?
— Да, Джек.
— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа нещо?
— Иска ли питане, Джек?
— Добре, слушай тогава: ти си най-гадната шпинга, която се е раждала на тоя свят. — Няколко секунди се наслаждавах на мъртвата тишина, която настъпи, после продължих: — И си въобразяваш, че можеш да ме купиш! Разбирам защо искаш това. Защото не знаеш какво и колко точно знам. Аз бях близък с Шефа и са ми известни доста неща. Аз съм тузът в колодата карти. И ти искаш да ме измъкнеш отдолу за себе си. Но този номер няма да мине, Тайни, няма да мине. И ти си много вътре, Тайни, и знаеш ли защо?
— Слушай — каза той авторитетно. — Слушай, да не си посмял…
— Много си вътре, защото аз зная едно-друго. Всъщност зная много. Зная, че ти уби Шефа.
— Това е лъжа! — извика той и се надигна на канапето, което изскърца.
— Не е лъжа. И не е догадка. Въпреки че аз би трябвало да се догадя. Сади Бърк ми го каза. Тя.
— И тя е замесена, и тя е вътре!
— Беше замесена — поправих го, — но вече не е. И тя ще го разтръби на цял свят. На нея й е все едно, не й пука от нищо.
— Ще съжалява. Аз ще…
— Не можеш я уплаши, защото на нея й е писнало от всичко. И от тебе й е писнало.
— Аз ще я убия — промълви той и на слепоочията му се появиха капки пот.
— Ти никого няма да убиеш — казах. — А този път няма кой да свърши това вместо теб. Ти си пъзльо. Ти се страхуваше да убиеш Шефа, страхуваше се и да не го убиеш, но случаят ти помогна. И ти успя да се възползуваш от случая, Тайни, за което ти се възхищавам, честна дума. Това ми отвори очите. Разбери, Тайни, през всичките тези години аз не те смятах за жив човек. За мен ти беше нещо като карикатура от хумористична страница. С твоя брилянтен пръстен. Ти беше за Шефа боксов чувал и само се хилеше с твоята крива усмивка, когато той те налагаше. Ти беше като пудела. Чувал ли си приказката за пудела?
Не му дадох време да отговори. Той тъкмо отвори устата си и аз продължих:
— Един пияница си имал пудел и го мъкнел със себе си от кръчма в кръчма. И знаеш ли защо? Да не мислиш, че защото много го обичал. Не, не за това. Мъкнел пудела навсякъде със себе си, за да може да плюе върху него, та да не цапа пода. Ти беше пуделът на Шефа. И тази роля ти харесваше. Харесваше ти да те плюят. Ти не беше човек. Ти не съществуваше. Така поне мислех аз. Но се оказа, че съм се излъгал, Тайни. Някъде дълбоко в теб е било останало нещо човешко. Веднаж ми стана ясно, че ти е неприятно да те плюят. Дори за пари. — Станах с полупразна чаша в ръката. — И сега, Тайни — продължих аз, — когато зная, че ти наистина съществуваш, малко ми е мъчно за теб. Ти си такъв смешен, стар дебелак, с болно сърце и спечен черен дроб, с вечно обляно в пот лице и подлички мисли в главата, и от теб извира страшна чернилка. Та ми е мъчно за теб, но ако кажеш само думичка, ще престана да те съжалявам. А сега ще допия уискито ти, ще плюя в чашата и ще си отида.