![Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/0/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-vtora-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-566-5
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]». Краткое содержание книги:
Преди монахът да е отворил уста, Юис-фидри се доближи неуверено, изгледа скръбно Кадрах и се обърна към Мириамел и Бинабик.
— Този мъж е прав за едно. Пред пещерата има някой. Хикеда'я са тук.
Думите сякаш увиснаха сред възцарилата се тишина.
— Сигурен ли си?
Мириамел таеше слаба надежда, че той греши, но мисълта, че норните с череповидни лица са пред пещерата, беше ужасяваща. Белите лисици бяха достатъчно страшни в разказите на чичо й за падането на Наглимунд, но на хълма над Хасу Вале ги беше зърнала и със собствените си очи. Нямаше никакво желание да ги вижда отново, но доста се съмняваше, че ще има този късмет. Паниката й, която беше поотминала след появяването на Кадрах, се завърна. Усети, че се задушава.
— Сигурен си, че са норни, а не войници на баща ми?
— Този мъж не го очаквахме — отвърна Юис-фидри, — но знаем какви същества се движат из нашите тунели. Засега вратата ги държи навън, но това скоро може да се промени.
— Щом тунелите са ваши, трябва да знаете начин да се измъкнем!
Дуорът не отговори нищо.
— Може би в края на краищата ще използваме камъните, които натрупахме — обади се Бинабик. — Трябва да се опитаме да се измъкнем, преди да са се струпали прекалено много неприятели. — Той се обърна към Юис-фидри. — Можеш ли да кажеш колко са отвън?
Дуорът изсвири на съпругата си нещо, което би трябвало да е въпрос. Изслуша отговора и се обърна.
— Вероятно колкото пръстите на едната ръка. Но няма да е дълго така.
— Толкова малко? — Мириамел се надигна. — Ще се бием! Ако вие ни помогнете, щом са толкова малко, със сигурност бихме могли да ги победим и да се измъкнем!
Юис-фидри отстъпи назад, изпаднал в явно неудобство.
— Вече ви казах. Ние сме слаби. Ние не се бием.
— Чуй какво казва Тинукеда'я. — Гласът на Кадрах беше сдържан. — Не че след малко ще има особено значение, но лично аз бих предпочел да изчакам края тук, отколкото да бъда нанизан на някое от копията на Белите лисици.
— Но ако чакаме, краят ни е сигурен. Само ако се опитаме да се измъкнем, имаме някакъв шанс.
— И в двата случая нямаме никакъв шанс — отвърна монахът. — Тук поне можем да се сдобрим и да умрем по собствена воля, когато решим.
— Не мога да повярвам, че си такъв страхливец! — изкрещя Мириамел. — Чу Юис-фидри! Най-много половин дузина норни! Това не е краят на света. Имаме шанс!
Кадрах се извърна към нея. Мъка, презрение и едва прикривана ярост се бореха за надмощие върху лицето му.
— Не от норните се боя — каза накрая той. — Но това наистина е краят на света.
Мириамел долови някаква странна нотка, нещо по-силно от обичайния му песимизъм.
— За какво говориш, Кадрах?
— За края на света — повтори той. И пое дълбоко дъх. — Виж, ако ти, аз и този трол бяхме в състояние да съсечем всеки норн в Хейхолт — както и всеки норн в Стормспайк, — пак не би имало никакво значение. Прекалено късно е за каквото и да било. Винаги е било прекалено късно. Светът, зелените поля на Остен Ард, народите по неговите земи… са обречени. И го знаех още преди да те срещна. — Той вдигна умоляващ поглед. — Естествено, че съм отчаян, Мириамел. Естествено, че съм почти обезумял. Защото съм сигурен, че няма никаква надежда.
Саймън се събуди от мъглявите хаотични сънища сред пълен мрак. Някой стенеше наблизо. Всяка частица от тялото му пулсираше и той едва можеше да помръдне китките и глезените си. Дълго му се струваше, че е заловен и завързан в някаква черна килия, но накрая си спомни къде се намира.
— Гутулф? — изхриптя той.
Стенанието продължи.
Саймън се претърколи по корем и залази към стоновете. Подпухналите му пръсти докоснаха нещо, той заопипва неуверено, и накрая намери обраслото с брада лице на графа. Слепецът гореше от треска.
— Граф Гутулф. Аз съм, Саймън. Вие ме спасихте от колелото.
— Техният дом гори! — измърмори ужасен Гутулф. — Не могат да избягат. На вратата има непознати с черно желязо!
— Тук има ли вода? Има ли храна?
Усети, че слепецът се мъчи да се надигне.
— Кой е там? Не можеш да го вземеш! Той ми пее. На мен!
Гутулф се размърда и Саймън усети хладно метално острие да разрязва болезнено ръката му под лакътя. Изруга и вдигна ръка до устата си; усети вкуса на кръв.
„Блестящ гвоздей. — Струваше му се невероятно. — Този трескав слепец притежава Блестящ гвоздей“.
За момент си помисли просто да го издърпа от немощната ръка на Гутулф. Все пак нуждите на този умопобъркан не бяха по-важни от спасяването на цели народи! Но още по-притеснително от това да открадне меча от един болен човек, който го беше спасил от сигурна смърт, беше обстоятелството, че Саймън беше загубен без никаква светлинка из тунелите под Хейхолт. Освен ако по някаква непонятна причина слепият граф нямаше факла или фенер, без неговите познания за този лабиринт щеше да блуждае завинаги из сенките. За какво щеше да му е Блестящ гвоздей в такъв случай?