Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Джосуа се надигна сепнат. Вятърът виеше като обезумял, а силуетът на входа на шатрата беше огромен като гигант.

— Кой е?

Исгримнур, който беше задрямал по време на отдавна възцарилата се тишина, изсумтя изненадано и посегна към дръжката на Квалнир.

— Не мога да издържа повече. — Сър Камарис се олюляваше на входа като дърво под поривите на силен вятър. — Бог да ме пази, Бог да ме пази… Вече го чувам и когато съм буден. А в мрака е единствено то.

— За какво говориш? — Джосуа се изправи и пристъпи към покривалото на шатрата. — Не си добре, Камарис. Влез и седни до огъня. Не е време да се разхождаш навън.

Камарис отблъсна ръката му.

— Трябва да вървя. Време е. Чувам много ясно мелодията. Време е.

— Време за какво? Къде ще вървиш? Исгримнур, ела да ми помогнеш.

Херцогът се надигна, хриптейки от болката в изтръпналите си мускули и все още натъртените ребра. Стисна Камарис за ръката и усети, че мускулите му са стегнати като желязо.

„Той е ужасен! В името на Изкупителя, какво става с този човек?“

— Ела, седни. — Джосуа го подбутна към един стол. — Кажи ни какво те измъчва.

Старият рицар неочаквано се дръпна и направи няколко несигурни крачки обратно към снега навън. Дългата ножница на Трън се удари в крака му.

— Те се призовават един друг. Те настояват. Острието ще отиде, където ще отиде. Време е.

Джосуа го последва по хълма. Озадачен и разтревожен, Исгримнур закуцука най-отзад, омотал се с наметалото срещу вятъра. Под тях се простираше Кинслах, мрачна безкрайност оттатък снежната белота.

— Не мога да те разбера, Камарис — надвика вятъра принцът. — За какво е настъпило времето?

— Погледни! — Старикът простря ръка нагоре към скупчените буреносни облаци. — Не виждаш ли?

Исгримнур и Джосуа вдигнаха глави към небето. На него блестеше смътно кехлибареночервено петно.

— Звездата-завоевател ли? — попита той.

— Те я чувстват. Време е. — Камарис отстъпи крачка назад и се олюля, сякаш всеки момент щеше да се катурне надолу по склона. — Бог да ме дари със сила, вече не мога да му устоя.

Джосуа метна поглед към херцога, умолявайки го безмълвно за помощта му. Исгримнур пристъпи напред и двамата с принца отново сграбчиха Камарис за ръцете.

— Да се приберем. Студено е — заувещава го Джосуа.

Сър Камарис се освободи — силата му не преставаше да изумява Исгримнур — и за миг ръката му посегна към сребърната дръжка на Трън.