Съдбовният кораб [bg]

— Спри да се опитваш да разгадаеш какво се е случило. Кенит ще обясни всичко, следващия път щом го видим.

— Просто искам да знам какво се случи — инатливо каза той. Взираше се безутешно в бледото петно от пламъци, което бе представлявало Парагон. Беше наблюдавал битката, но все още не можеше да осъзнае какво се бе случило. Защо Парагон бе предизвикал толкова глупаво и змиите, и Вивачия? Как бе пламнал огънят и защо Кенит бе изоставил подобна ценна придобивка? Беше ли взел пленници? Празнотата от незнанието заплашваше да го погълне.

Бурята, която ги беше заплашвала цял ден, най-накрая се разрази. Силният дъжд беше падаща на талази, сива завеса между тях и горящия Парагон. Той стоеше на палубата, измръзнал и подгизнал, и се взираше в потъващия кораб, който семейството му бе изпратило. Щеше да завлече надеждите им за откуп и спасение на дъното. Дъждът беше разтуха. Той не бе могъл да възпроизведе свои собствени сълзи.

— Ела вътре — предложи Ета, ръката ѝ беше топла на рамото му. Той се обърна, за да я погледне. Ако в мизерния му живот изобщо бе останала някаква утеха, това беше Ета. Тя бе нахлузила мушамата на Соркор, която стоеше огромна върху стройната ѝ фигура. Гледаше го изпод дебрите на качулката. Няколко дъждовни капки бяха намерили лицето ѝ и красяха миглите ѝ. Тя мигна и капките се спуснаха надолу по него в престорени сълзи. Той се взираше в нея, онемял от желание и с нуждата никога да не признае това желание. Ета отново го подръпна за ръката и той ѝ позволи да го отведе.

Соркор ѝ беше предал собствената си стая. Уинтроу бе трогнат от поставения на масата чайник, от който се издигаше пара, и от двете очакващи чашки. Тя бе приготвила това и го беше довела да го споделят. Ета посочи към един стол и той седна — дрехите му капеха, а тя окачи мушамата на закачалката. Някога тази стая бе принадлежала на Кенит и част от мебелировката беше останала. Навсякъде другаде предпочитанията на Соркор към яркото и крещящото надделяваше над по-скромните решения на Кенит. Бродираната покривка с пискюли закриваше елегантните, неукрасени линии на масата отдолу. Ета изтръска няколко капки вода от косата си и зае другия стол.

— Изглеждаш окаян като улично куче — изкоментира тя, докато наливаше чая. Избута чашата му към него и добави укорително: — Не разбирам защо трябва да ти напомням да имаш вяра в Кенит. Каквото и да се е случило, трябва да се доверим на преценката му. Преди време ти ми каза, че е избран от Са. Нима вече не го вярваш?

Той отпи от чая и вкуси топлината на канела. Въпреки дълбоката му меланхолия, това му донесе наслада. Ета, изглежда, добре знаеше, че малките удоволствия на плътта понякога бяха най-мощното лекарство срещу дълбоките болки на душата.

— Вече не знам на какво вярвам — изморено призна той. — Виждал съм доброто, което е направил навсякъде. Той е мощна сила за свобода и подобряване на хорските животи. Може да си построи великолепна къща, изпълнена с богатства и прислужници, и хората пак ще го величаят, но той продължава да плава, да води битки с робските кораби и да освобождава затворниците. Предвид всичко това, как бих могъл да се съмнявам във величието на душата му?