Гаснещ зрак [bg]

— Бяха двайсет и пет отначало, сър. Да са останали към двайсет.

— Какво?! Загубили сме заложници?

Трут се намръщи, вдигна ръка и заподръпва гънките на сбръчканата плът по бузите си, сякаш се мъчеше да ги обели от лицето си. Беше му стар навик и сигурно на него се дължеше отпуснатата му външност.

— Би могло да изглежда така, но не беше по наша вина. Дяволчетата обичат да се бият помежду си. Най-слабите умряха първи. Тези, които останаха, са гадните и мисля, че не е свършило. Според Насарас е свързано с това, че стоят затворени. Диви са, видите ли. За някои се знае, че още спят навън, свити под кожи — понякога тия, с които са облечени, понякога с техните си.

— Превръщат се във вълчите си форми?

— Нямат много контрол над това, сър. Все още. Твърде млади са и без стари, които да ги учат на нещо и които знаят какво ще излезе от това. — Зачервените му очи пробягаха към Кагамандра. — Бихме ги на бойното поле, сър. Наложихме условия за капитулация и ги накарахме да коленичат с наведени глави. Заложници, казахме. Настояхме дори.

Кагамандра въздъхна и кимна.

— Несъмнено е разумно по принцип.

Брафен се появи отново, а зад нея влезе Игур Лут, понесъл очукан сребърен поднос с храна на него, най-вече месо.

— Милорд! — каза Игур. — Ужасно изглеждате. Виждал съм мръвка изплюта от един от сираците с повече живот в нея. Ето. Яжте. Браф, донеси онази гарафа вино там, и чаши също. Отвратително събиране, кълна се в Бездната! Старата компания — или каквото остана от нея. Но капитанът се върна — истинският капитан имам предвид, не бърникащите за пари шибаняци като Трут тука. — Ниският широкоплещест мъж сложи подноса на масата пред Кагамандра и седна срещу Трут. Впи очи в грозния мъж, вдигна ръка, завъртя показалец като тирбушон и се ухили. — Върви и навътре, и навън, а?

— Ако останалите от нас не мразеха готвено, Лут — каза Трут, — щях да те изкормя тук и на място, да ме прощава лордът.

— Виждам, че малко се е променило — каза Кагамандра. — Игур, тая шега е стара, още преди да стана капитан в Легиона.

— Той друга не знае — каза Трут, — което добре подчертава жалкото му състояние.

— Това месо… кон ли е?

Игур кимна.

— Последният, сър. Каквото можахме да спасим от него. Трябваше с бой да разкарам сираците и половината от тях се превърнаха и се омазаха в кръв. Точно в оня ден останалите Домашни мечове напуснаха, страхливците насрани. Вярвам, че вече обмисляте отмъщението си срещу Скара, сър.

Брафен приключи с наливането на вино и се обърна да излезе, но Кагамандра ѝ махна с ръка и каза:

— Седни с нас, кастелане.

— Не е редно, сър. Очаквам да имат оплаквания от мен и разни такива. Все едно, трябва да видя дали са ви приготвили спалнята.

— Седни. Стаята ми може да почака.

Игур се наведе над масата.

— Милорд, казах ви първия път, когато се върнахме през оная порта, ще ви го кажа и сега. Баща ви беше шибан сбърканяк. Погребахме го и една сълза не проляхме, освен от облекчение. Дори хората от личния му персонал плюха на сянката му, а и отдавна се махнаха. Всичко вече е ваше, сър, и с право. Чувам, че имате и жена, идвала насам. Добре. Да се надяваме, че има дух, достатъчно, за да счупи краката на леглото ви. — Пресегна се, взе една чаша и добави: — За ваше здраве, милорд. — Отпи и се отпусна назад.