Черното копие и сянката на Властелина [bg]
- Автор: Перумов Николай
- Серия: Пръстенът на Мрака #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Елф
- ISBN: 9548826151
- Переводчик: Петя Николова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Черното копие и сянката на Властелина [bg]». Краткое содержание книги:
Отрядите на Третия Маршал на Пределите заемаха, както с известно униние разбра хобитът, най-опасната позиция – на брега на Андуин, имайки за задача да попречат на врага да премине през реката. На много лиги около крайбрежните склонове се точеха добросъвестно изкопани ровове, нижеха се насипани валове, укрепени на места с дървени огради. Врагът го очакваха вълчи ями, капани-самострели, майстори на метателни машини монтираха несложните си съоръжения така, че да поразяват с каменни ядра саловете и лодките на противника, когато започне да преминава реката.
Оказа се, че има страшно много работа. Въпреки прохладното време ризата на хобита не изсъхваше от пот. Те работеха, без да подвият крак, превръщайки западния бряг на Великата река в непристъпна крепост. Торин и Дребосъка се оказаха добри строители а хобитът за проявените от него способности бе дълго умоляван от цялата стотна да приеме върху себе си задълженията на готвач – между другото, много почетна длъжност в армията на Пределите... Дните полетяха един след друг като гъст наниз еднакви часове и Фолко с непрекъсната работа се стараеше да заглуши в себе си нарастващото чувство на тревога и своята непростима вина. В тези многобройни полкове, събрани по границата, той виждаше собственото си поражение. Той волно или неволно обрече на смърт мнозина и мнозина от воините на Рохан, като не изпълни Дълга си... Фродо Бегинс можа, а той... той претърпя неуспех. Но защо? В какво? Къде се крие съдбоносната им грешка? Фолко се терзаеше от този въпрос, работейки чисто механически, а суровите воини от Западните области на Пределите неуморно хвалеха готвенето му. Сигурно ако в този момент Фолко се беше замислил и над това, какво трябва да правят ръцете му, походните му каши със сигурност щяха да се превърнат на въглен...
Вечер хобитът не прекратяваше опитите си мислено да чуе гласа на Гандалф или поне на Радагаст. Понякога му се струваше, че до него се опитва да стигне старият маг, който предпочете безкрайността на живота пред простото безсмъртие, но не бе сигурен. Гандалф мълчеше.
Камъкът в пръстена му, както и предсказваше Форве, ослепя окончателно. Скъсаха се всички нишки, които свързваха Фолко с другите силни и мъдри, които можеха да помогнат, да подскажат или просто да утешат. Той бе останал насаме с войната и навярно му беше много по-тежко, отколкото дори на Фродо и Сам по време на пътя им към Съдбовния връх.
В стотната новопристигналите бързо завоюваха всеобщото благоразположение. Роханците умееха да разбират и да ценят високото воинско изкуство. За Фолко, който на бас сваляше с метателния си нож птица в полет, говореха „нашият полуръст“ и просто-душно се хвалеха с него пред другите стотни... Изобщо не бе прието готвачите да ходят в патрул – но на Фолко не му костваше големи усилия да убеди стотника да го праща наравно с другите воини. И всеки път, вглеждайки се в непрогледния мрак на мълчаливия противоположен бряг, той неволно мислеше: може би, все още някак ще се размине?
Той се опита да си представи къде е Олмер сега и какво става с него, но интуицията му мълчеше – всичко изглеждаше така, като че ли против тях се бе събрала най-обикновена армия от племенни степни воини.
Ноември свърши. Наближаваше декември, все по-студени ставаха ветровете, нощем локвите замръзваха до дъно и ледът не отстъпваше до вечерта, два пъти валя сняг, но бързо спираше, а падналият се топеше. Земята и досега пазеше следите на топлината...
А после дойдоха вестите от Гондор. От самото утро всичко в лагера някак си тръгна не както обикновено, хората се събираха на групи и обръщаха погледи на юг. Тревогата, като че ли се рееше във въздуха. През нощта задуха пронизващ североизточен вятър, унило виейки в острите върхове на скалите на Емин Муил. Чакаха беда. Опитните стотници мръщеха чела, свиваха вежди и караха войниците си още веднъж да прекарат брус по меча и да проверят пръстените на ризниците.
- Днес ще се почне! – каза хобитът на Дребосъка с горчива увереност в гласа.
- И слава на Дурин – мрачно се отзова Малкото Джудже. – Писна ми да чакам.
- Не, по-добре изобщо да не беше почвало – поклати глава Фолко, бавно изговаряйки думите.
Той и в действителност не споделяше – макар да разбираше – мислите на Малкото джудже. Цялото хобитово миролюбие веднага оживя в него и предяви правата си. Съвсем не на място той отново започна да си спомня родината, Фолко се улови, че с приятни чувства си мисли за чичо Паладин, а когато му се присъни Милисента, мълчаливо стояща до оградата и с упрек гледаща го в лицето, очите му предателски се навлажниха.