Драконите на сломеното слънце [bg]

Младият крал пое дълбоко дъх. Във въздуха се носеше уханието на цветя. Той издиша бавно. Слънчевите лъчи грееха от небесата меко като мед. Навсякъде край него се долавяха познати звуци и аромати — звукът на война, миризмата на кожа и пот, — с които се бе родил, които бе научен да ненавижда, но и по някакъв странен начин да обича. През целия си живот бе имал за детска площадка бойното поле, а за люлка — палатката на командира. Тук, осъзна той, се чувстваше повече у дома, даже в сравнение с прекрасния си дворец.

Той се усмихна печално и излезе навън в блестящата сребърно-златна броня, за да бъде посрещнат от радостните викове на хората си.

Тактиката и на двете страни беше проста. Елфите оформиха редици пред полето, разполагайки стрелците си отзад. Армията на Рицарите на Нерака разтегли позициите си между редките дървета в основата на хълма, с надеждата да увлекат елфите в стремителна атака.

Конал имаше достатъчно ум, за да не се хване на уловката. Дори търпението да липсваше в собствените му войни, генералът разполагаше с достатъчни запаси от здрав разум, за да ги удържа със силна ръка. Времето беше на негова страна — цялото време на света. Същото обаче не важеше за Рицарите на Нерака. Провизиите им бяха на привършване и трябваше да действат възможно най-бързо.

Към средата на следобеда откъм възвишенията се разнесе неприятният звук на тръба. Елфите стиснаха по-здраво оръжията си. Армията на Мрачните рицари се появи между дърветата тичешком, крещейки обиди и предизвикателства срещу противниците. И откъм двете страни към небето полетяха стрели, описаха смъртоносната си дъга и се посипаха върху главите на войниците в унищожителен дъжд, докато в същия момент двете армии се сблъскваха с тътнещ грохот.

Щом битката започна, Силван и неговият конен ескорт препуснаха през гората западно от бойните действия. Малкият отряд благополучно остана незабелязан, обходи фланга на собствената си войска, навлезе във вражеските линии и започна да ги заобикаля. Никой не ги видя и никой не извика след тях. Онези, които в този момент се сражаваха, виждаха единствено неприятеля пред очите си. Щом дърветата започнаха да оредяват, Силван вдигна ръка, за да накара конниците да спрат. Той подкара внимателно коня си към края на гората, взимайки със себе си командира на телохранителите на генерала. Двамата се взряха към бойното поле.

— Изпратете съгледвачи — нареди кралят. — Нека ни известят в мига, в който забележат водачката.

Съгледвачите тръгнаха напред. Силван зачака, като безстрастно наблюдаваше напредването на битката.

В този миг войните се биеха лице в лице. Сега стрелците и на двете страни почти не вършеха работа — не и докато двете армии се бяха сключили в кървава прегръдка. От пръв поглед не можеше да се прецени кой взима превес, но след няколко минути Силван си даде сметка, че елфите започват да изтласкват рицарите все по-назад.